Алекс бе необичайно потиснат и почти не говореше. Всички решиха, че той съзнава лошото си представяне на изпита, но не иска да разговаря за това, и го оставиха на мира.
Резултатите от изпита бяха добавени към резултатите от всички други тестове в програмата, за да се оформят крайните резултати. Те бяха окачени на стената пред аудиторията в десет сутринта в четвъртъка на последната седмица. Курсистите се струпаха около Аби Холис, за да ги видят. Ерик беше на първо място, Руди Мос — на второто, Латаша Джеймс — на третото. Ленка беше четвърта. За свое огромно удовлетворение, Крис се промъкваше в първата четвърт на четиринайсето място. Иън бе трийсет и втори, а Алекс едва издрапваше над граничната линия на четирийсет и второ място. Дънкан се проваляше с гръм и трясък на петдесет и седма позиция. Само един човек бе под него — Фейсал, на когото не му пукаше.
След един час окачиха друг списък — назначенията на американските курсисти. Ерик получи работата, която искаше в „Сливания и поглъщания“. Въпреки че теоретично Алекс бе успял, той не получи работа. Прие го тежко — изглежда, напрежението от програмата и болестта на майка му накрая го бяха сломили. Руди Мос получи желаното назначение в отдел „Управление на активите“, а Латаша Джеймс, въпреки предното си място в класацията, стигна само до „Общински финанси“. Курсистите от чуждестранните офиси трябваше да почакат до завръщането си у дома, за да разберат каква работа са получили, или в случаите на Дънкан и Карла — официално потвърждение, че не им предлагат нищо.
Остатъкът от деня премина в събрания, попълвания на формуляри и още презентации от незначителни отдели. Клюките и врявата не спираха. Повечето курсисти бяха щастливи, че са изкарали. Реакциите на провалилите се бяха различни. Някои го приемаха стоически, други се опитваха да се шегуват, трети, като Дънкан, изглеждаха ядосани, а четвърти, като Карла, просто плачеха. Никой не знаеше какво да каже на тези неудачници. Хората като Руди Мос не им обръщаха внимание. Те вече бяха история в „Блумфийлд Уайс“ — бяха неудачници и притежаваха нулева стойност за работа в екип. Защо да си губят времето с тях?
Крехката атмосфера на общност, създадена сред шейсетте млади банкери през изминалите пет месеца, се разпадаше и всеки гледаше напред към новия си живот със или без „Блумфийлд Уайс“. Нямаше прощално парти, а само откъслечни разговори, докато курсистите се занимаваха с формалностите — американците се опитваха да научат подробности за новите си работни места, а чужденците уреждаха завръщането си вкъщи.
Ерик и Алекс смятаха отново да организират парти за всички курсисти, но с приключването на програмата промениха намерението си. Решиха да поканят само тримата британци и Ленка в яхтата на бащата на Ерик, която стоеше на котва до северния бряг на Лонг Айланд. Всички, дори и Дънкан, с радост приеха поканата. И така, след последния час от програмата, всички се качиха на влака към Ойстър Бей. Вълнуваха се и за предстоящата вечер и за завършените курсове, които щяха да променят живота им завинаги.
7.
Лъскавата бяла яхта бавно пореше тихите води на залива. Беше дълга девет метра, с кубрик на кърмата, висок мостик и бак. Ерик я водеше срещу слънцето, което бавно потъваше зад гористия хребет на Мил Нек. Вечерта беше чудесна, най-свежата от седмици. Бурята от предната вечер бе изчистила мръсотията и влагата от въздуха, оставяйки ясно небе с малки пухкави облачета и лек бриз. Краят на горещото лято наближаваше; до септември оставаше само седмица.
Напрежението от програмата за обучение изчезна с намаляването на донесените алкохолни запаси. Имаше хладилници с бира, а Ленка и Алекс бяха донесли съставки за коктейли „Маргарита“. Всички се преоблякоха в дънки и тениски и оставиха костюмите си долу. Дори Дънкан се чувстваше спокоен и макар да не си говореха с Ленка, поне не се цупеха един на друг.
Крис качи три бутилки бира на мостика при Ерик, който стоеше на щурвала. Меган седеше до него, облечена в избелели джинси и стар син пуловер. Вятърът залепваше черната й коса върху лицето.
Крис отвори бутилките. Меган му направи място да седне при тях. Вечерта беше спокойна. Корморани се стрелкаха ниско над водата, оцветени с червени и оранжеви отблясъци от залязващото слънце. Този ръкав на Ойстър Бей се вдаваше няколко километра навътре в сушата; от всички страни се издигаха заоблени ниски хълмове, покрити с дървета и усамотени имения с по някой кей навътре в залива. Навсякъде се виждаха закотвени малки и големи съдове — от дребни рибарски лодки до океански яхти.