Когато наближиха устието на залива, Ерик се върна и пое управлението. Предупреди ги, че ще има малко вълнение, щом излязат в открити води, и стана точно така. Морската повърхност все още бе развълнувана от бурята през изминалата нощ. Ерик даде газ и яхтата ускори ход към Кънектикът.
Беше тъмно, но се виждаха светлини във всички посоки: бели, червени, зелени, мигащи, постоянни, движещи се, неподвижни, единични и на групи. Ерик явно можеше да разбира значението на всички. Луната превръщаше мрачносивото море в сребро и очертаваше бреговата линия като черен силует. Понякога я затъмняваше облак и тогава върху водата сякаш се спускаше тъмно наметало.
Крис слезе по стълбата в кубрика и видя, че всички са доста пияни. Той самият бе изпил само една бира след като отплаваха, но Ленка, Дънкан, Иън и Алекс се бяха почерпили с по няколко маргарити. Въпреки че се смееха, Крис можа да усети напрежението — смехът бе прекалено висок, закачките твърде обидни и в цялата олелия се долавяше истерична нотка.
И наистина не мина много време, преди обстановката да се взриви.
Естествено, фитилът бе запален от кавга между Ленка и Дънкан.
— Това ми напомня малко за Кейп Код, не мислиш ли, Ленка?
— Не ставай смешен — изфъфли тя. — Изобщо не прилича на Кейп Код.
— Прилича — настояваше Дънкан. — Точно като него е.
— Но сега е тъмно, Дънкан. Не можеш да видиш нищо. Всъщност тук няма никакви плажове. Има само огромни къщи. Дори морето изглежда различно.
— Не, не е така. Помниш ли онова място в Чатам, където ходихме? Онзи мотел, в който лежахме цяла неделя сутрин и просто гледахме морето от прозореца? Не се преструвай, че не си спомняш.
— Няма ли да млъкнеш! — избухна тя. — Това е минало! Не го ли разбра, Дънкан? Свършено е. Не можеш да продължаваш да говориш така, сякаш все още сме заедно.
— Но ние си прекарахме страхотно. Не можеш да го изтриеш от паметта си.
— Мога и ще го направя! — заяви Ленка жестоко.
Дънкан я гледаше, без да казва нищо. После грабна бутилка бира и несигурно заобиколи мостика към бака.
— Внимавай, Дънкан! — извика му Ерик отгоре. Яхтата се носеше по вълните и Дънкан лесно можеше да загуби равновесие.
Иън, Крис, Алекс и Ленка седяха в неловко мълчание в кубрика. Ленка наистина бе прекалила. Тя вероятно си даваше сметка за това, но не позволи на никой от тях да го каже.
Крис взе две бутилки и каза:
— Ще ги занеса на Ерик и Меган.
— Ще дойда с теб — присъедини се Иън.
Скупчиха се на мостика. Дънкан седеше на бака пред тях, пиеше бирата си и гледаше светлините на Кънектикът.
— Дънкан и Ленка скараха ли се? — попита Ерик.
— Да — каза Крис.
— Знаех си, че ще стане така.
— Не трябваше да ги каните — обади се Иън. — Той беше решил да създава неприятности.
— Трябваше — каза Ерик. — Не можем да го изключим от групата.
— Освен това — добави Крис, — Ленка е виновна. Напила се е.
— Алекс също — каза Иън. — Между другото, какво му е? От изпита насам все е унил.
— Не знам — отговори Ерик. — Може би майка му.
— Или работата му — каза Крис. — Той разбра ли защо не получи назначение? Справи се доста добре на изпита и мислех, че го искат от ипотеките. Ти знаеш ли защо, Ерик? Да не би просто да са го забравили?
Ерик сви рамене.
— Майка му не е добре. Мисля, че е за това.
— Виж — прошепна Иън. Сочеше надолу към кубрика зад тях. Ленка и Алекс бяха вплетени в здрава алкохолна прегръдка.
— О, по дяволите! — възкликна Крис.
Всички се обърнаха към Дънкан. Той се беше изправил и тъкмо хвърляше празната бирена бутилка в морето. Все още не можеше да види какво се случва в кубрика, защото мостикът му пречеше.
— Ленка! — извика Крис.
Ленка не го погледна, а само вдигна предупредително пръст.
Крис се обърна към Дънкан и викна:
— Дънкан! Чакай!
Дънкан вдигна поглед, олюля се и почти падна, когато една вълна удари яхтата.
— Искам още бира — изръмжа той, тръгна и видя Ленка и Алекс. — Хей! Какво правите?