— Наздраве.
— Не мога да го повярвам — продължи Дънкан. — Просто не мога да го повярвам. Какво стана?
— Някакъв тип й преряза гърлото — каза Крис толкова безучастно, колкото можеше. Не искаше да навлиза в подробности.
— И ти беше с нея?
Крис кимна.
— Кой го направи?
— Нямам представа. Видях само, че е с тъмно яке и шапка.
— Ами чешката полиция?
— Първото им предположение беше за наркоман, отчаяно търсещ пари. Очевидно този проблем става все по-голям за Прага. Но по начина на извършване стигнаха до заключението, че убиецът е професионалист. Знаел е как да използва нож.
— Но кой, по дяволите, би искал да убие Ленка?
Крис въздъхна.
— Нямам представа.
— Трябва да е било някакво мафиотско нападение — каза Дънкан. — В Източна Европа има всякакви организирани престъпници, нали? Нали миналата седмица в Русия застреляха някакъв американски банкер?
— Не мисля, че Чешката република е толкова опасна, колкото Русия. Макар полицията да твърди, че там действа украинската мафия. В момента това е най-доброто им предположение. Но не виждам как компаниите, в които инвестираме, могат да бъдат замесени в нещо подобно.
— Не знам — отбеляза Дънкан. — Но всички облигации там са с висок риск, нали?
— Технически са такива, но това означава само, че емитентите на облигации са оценени под инвестиционния стандарт. Това не означава, че са мошеници.
— Да, но не можеш винаги да си сигурен кой стои зад тях, нали?
Крис замислено отпи от бирата си.
— Прав си, не можеш — призна той. Истина беше, че когато „Карпейтиън“ инвестираше в някоя компания, тя вече бе „санирана“ за консумация от Запада. В анархията, която отличаваше прехода от комунизъм към капитализъм във всички тези страни, имаше алчност, корупция и насилие. Дори Ленка невинаги успяваше да стигне до дъното на нещата. Това беше една от причините, поради които тя толкова много искаше да отворят офиси на места като Прага. — Може би има нещо общо с някоя от нашите инвестиции.
— Вече няма голямо значение — каза Дънкан.
Седяха мълчаливи, замислени за Ленка.
— Знаеш, че тя беше единствената жена, която наистина съм обичал — рече Дънкан.
— Ами Пипа? — попита Крис. Пипа беше съпругата на Дънкан. Бяха женени три години и се бяха разделили преди шест месеца.
Дънкан поклати глава.
— Харесвах Пипа. Тя ме привличаше. Но никога не съм я обичал. Там беше бедата. — Той отпи от бирата си. — Напоследък мислех много за Ленка, откакто с Пипа нещата тръгнаха на зле. Така и не успях да изхвърля Ленка от съзнанието си. Бяхме заедно само няколко месеца, но това бяха единствените месеци, през които се чувствах истински жив.
Крис помисли, че Дънкан преувеличава, но не искаше да спори.
— Тя наистина беше необикновена жена — каза той.
— Нали? — Дънкан се усмихна за пръв път. — Беше толкова топла, щедра, толкова пълна с живот. И най-привлекателната жена, която съм срещал. Не знам какво видя в мен. Не съм изненадан, че ми би дузпата.
— Това беше много отдавна — отбеляза Крис.
— А на мен ми се струва, че беше вчера — каза Дънкан. — Помня толкова ясно допира, уханието, смеха й. Познаваш ли парфюма, който използва? Как се казваше, „Аник Гутал“? Има една французойка в офиса, която го ползва, и винаги щом го усетя, се сещам за нея. Това я връща при мен. — Очите му се насълзиха и той сведе поглед. — Тогава между нас двамата имаше нещо. Сигурен съм, че и двамата го чувствахме. Ако бяхме останали заедно след програмата, животът ми сега щеше да е съвсем различен.
Крис не бе съгласен и искаше да изтъкне непоследователността на Дънкан. Но не го направи. Нямаше съмнение, че животът на Дънкан щеше да е различен, ако двамата с Ленка бяха останали заедно. Последните десет години не бяха добри за него.
Тогава смъртта на Алекс почти го унищожи. Дънкан изпитваше толкова голяма вина, че тя сякаш извираше от всяка негова пора. Това съсипа и последното му останало самочувствие и го направи мрачен, сърдит и изпълнен със самосъжаление. Наивната му невинност на кутре изчезна. Свежото му лице се набръчка, под брадичката му се появиха гънки, пусна и шкембе. Привлекателната усмивка изчезна. Той загуби повечето си приятели — прогони ги с оплакванията и вечно лошото настроение. Крис остана с него. Не само заради приятелската лоялност. Прикриването на смъртта на Алекс го караше да изпитва не точно вина, но по-скоро да се чувства съучастник. Не можеше да изостави Дънкан. Но Иън можеше и го направи.