Както се очакваше след представянето му на програмата, Дънкан беше уволнен от „Блумфийлд Уайс“ и през следващите пет години скачаше от една работа на друга като брокер на еврооблигации в малки чуждестранни банки из Лондон. Големите бонуси от годините на просперитет го отминаха; той беше един от пехотинците в битката за разпространяване на облигации по четирите краища на света и евтин подчинен на някой нов шеф на подновено бюро за продажби, който можеше да го повика винаги, когато се опитваше да събере нов персонал. Не би било точно да се каже, че Дънкан бе некадърен. Беше честен, можеше да бъде достатъчно представителен и някои клиенти купуваха облигации от него. Но същевременно около Дънкан витаеше пораженска атмосфера, така че когато идваха реорганизациите, а това се случваше почти ежегодно във всяка банка в лондонското Сити, неговата глава се търкулваше винаги първа.
След няколко такива години позициите му започнаха да се подобряват. Той срещна Пипа — помощник брокерка, пряма по характер, по-млада от него с няколко години. Ожениха се. И той задържа работата си в една арабска банка почти четири години. Купиха си къща в Уонсуърт. Той отново стана добра компания за халба бира.
После всичко тръгна на зле. Пипа го изгони и Крис така и не разбра точно защо. Арабската банка го уволни и му трябваха четири месеца, за да си намери друга работа. И сега — Ленка.
Дънкан отново беше унил. Този път Крис не бе сигурен дали можеше да го ободри.
— Как е новата работа? — попита той в опит да промени темата.
— Работа като работа. Дадоха ми списък на фирми, с които да се свържа, но те не отговарят на обажданията ми. Старата история. Нямаме какво да продаваме, нито клиенти, на които да го продаваме.
— Как е новият ти шеф?
— Доста почтен човек. Идва от „Харисън Брадърс“ и е в бизнеса от тяхното създаване. Не се оплаквам. Плащат ми.
— Това е добре — каза неуверено Крис.
Очите на Дънкан се стрелнаха към него.
— Има нещо, за което искам да науча твоето мнение.
— О, така ли?
— Един от арабските ми клиенти би желал да инвестира в малко високолихвени еврооблигации. Не разбира нищо от това и всички големи инвестиционни банки го уверяват, че техните предложения са най-добрите, а конкурентите им са боклук. Ние нямаме нищо, което да му предложим, но аз бих искал да му помогна. Можеш ли да ми дадеш някакви идеи?
— Ленка беше експертът по високолихвените, но и аз понаучих малко — каза Крис. — Мога да опитам. Но става дума само за източноевропейски.
— Обясни ми тогава — съгласи се Дънкан.
Макар да изпитваше леко раздразнение, че използват услугите му безплатно, за Крис беше облекчение да разговаря за нещо различно от нещастието на Дънкан. Той изброи четири емисии, които харесваха с Ленка. Дънкан надлежно си ги записа на гърба на една от визитните си картички.
— Какво ще кажеш за „Юрика телеком“? — попита той, когато Крис свърши. — Моят клиент каза, че му ги били препоръчали. Казали му, че били много евтини.
Крис се намръщи.
— Изобщо не съм сигурен за тях. Ние притежаваме малко, но се страхувам, че могат да се окажат специалитет на „Блумфийлд Уайс“. Бих казал, че е по-добре да се започне със скъпите облигации, които брокерите търсят да купят. Избягвай евтините, от които гледат да се отърват.
Дънкан се усмихна.
— Звучи добре. Значи „Юрика телеком“ идват от Иън?
Крис кимна.
— Да. Ще говоря с него утре за това.
— Идиот — измърмори Дънкан.
Крис сви рамене и огледа мрачната кръчма. Тримата бяха прекарали безброй дълги вечери тук преди много години.
— Жалко е, че е така — каза той.
— Ставаш сантиментален — отбеляза Дънкан. — Иън Даруент винаги се е грижел за себе си. Може да е очарователен, когато смята, че можем да сме му от полза, но веднага щом реши, че вече не му трябваме, не можеш да го попиташ дори колко е часът.
Крис въздъхна.
— Може би си прав.
Това беше тъжно. Преди десет години изглеждаше, че шестимата имат светло бъдеще. Щяха да станат хуманните инвестиционни банкери на двайсет и първи век. Но не излезе точно така. Дънкан беше отпаднал. Крис се задържа по-дълго, но също го уволниха от „Блумфийлд Уайс“, и то доста по-сензационно. Иън не осъществи напълно потенциала си и както отбеляза Дънкан, той беше идиот. Алекс, а сега и Ленка бяха мъртви. Само Ерик се справяше добре на някаква ръководна корпоративно-финансова работа в „Блумфийлд Уайс“ в Ню Йорк.