Нещата бързо тръгнаха на зле. Макар останалите в бизнеса единодушно да твърдяха, че пазарът ще се обърне в тяхна полза, те нямаха друг избор, освен да съкратят загубите си. Инвестиционните банки бяха похарчили стотици милиони за компютърни системи, които можеха моментално да им покажат върху какви нереализирани загуби седят техните брокери. С увеличаването на тези загуби дойде препоръката да се продава.
И те започнаха да продават. Разбира се, това промени цените още повече в ущърб на позициите на Крис на пазара. Както и на големия фонд от Гринуич. Той бе заложил всичко на тази сделка и не можеше да си позволи да приключи. Но брокерите, които всячески се бяха старали да му заемат пари, сега се изтрепваха да си ги получат обратно. Затова накрая се наложи фондът да продава.
Но и всички останали продаваха. А купувачи нямаше. Най-ликвидните пазари в света — за държавни облигации, пресъхнаха. Настъпи глобална криза и тоталното й изплъзване от контрол беше предотвратено само от Федералния резерв на Съединените щати, който поощри големите международни инвестиционни банки да спасят фонда.
Това бяха ужасни дни за Крис. Загубите му станаха астрономически. Не би успял да продава даже ако Хърби му позволеше; пазарът никога нямаше да поеме позиции с неговия обем. Те си оставаха за него.
Кошмарът продължаваше ден след ден и всеки беше по-лош от предишния. Той проверяваше всяка вечер нереализираната си загуба, преди да си тръгне за вкъщи. Безуспешно се опитваше да не мисли през нощта за позициите си на пазара. Не можеше да се съсредоточи върху книга или телевизионна програма повече от десетина минути, без да го обземе отново ужасът на неговите загуби. Два пъти опита да се напие, но и това не свърши работа, а само направи утрините по-лоши. Пристигаше на бюрото си, за да открие, че докато е спал, пазарът е добавил още няколко милиона към вече огромното отрицателно число на позицията в неговата сводка.
Най-трудно му беше да понася собственото си безсилие. Пазарът и преди бе тръгвал срещу него, но той винаги бе успявал да прекрати загубите и да започне отново. А това беше различно. Сякаш шофираше бърза кола по планински път и се бе подхлъзнал на лед. Колата се въртеше, гумите не зацепваха и пропастта се приближаваше. Само дето му трябваха дни, а не частици от секундата, за да я достигне.
Крис се опита да приеме нещата професионално. Правеше се на спокоен от седем сутринта до осем вечерта. Опитваше да се усмихва на всеки, който пускаше шега или дори само го поздравяваше. Но такива бяха малцина. Всички знаеха какво се случва. Всички знаеха, че с него е свършено. И го избягваха, сякаш лошият му късмет беше заразен.
Хърби понасяше напрежението още по-зле от Крис. Прекарваше по-голямата част от деня заключен в офиса си и седеше втренчен в екраните с надеждата, че изписаните с дребни цифри числа ще тръгнат в желаната от него посока. Имаше неколцина приятели във фонда от Гринуич, на които се обаждаше по няколко пъти на ден и които непрекъснато твърдяха, че търговията всеки момент ще се обърне в тяхната посока. Хърби го обясняваше надълго и нашироко на Крис заедно с преценката си колко умни са тези хора. Ако Крис изразяваше съмнения за позицията, Хърби му изръмжаваше, че това е велика сделка, в която трябва да вярва. Всеки от останалите брокери, който се опитваше да твърди нещо друго пред Хърби, не стигаше доникъде. Той беше сприхав и опасен.
Крис не можеше да разбере защо управлението на „Блумфийлд Уайс“ не последва другите фирми в бранша и не нареди на Хърби да съкрати позицията. Наистина, „Блумфийлд Уайс“ имаше репутацията на по-голям играч от всички останали. И Крис прие, че сигурно в момента става свидетел на това. Още една грешка.
После в „Уолстрийт Джърнал“ се появи новината, че „Блумфийлд Уайс“ е натрупала загуба от петстотин милиона долара. Крис знаеше, че информацията не е точна. Загубите му всъщност бяха шестстотин и дванайсет милиона долара. Скоро започнаха да звънят брокери, клиенти, журналисти. Отговорът бе един и същ. Без коментар. Без коментар. Без коментар.
Хърби влезе, разходи се няколко минути около Крис и после бе извикан за разговор с шефовете си. Крис прекара два кошмарни часа на бюрото си. Нищо не можеше да направи. Нищо не можеше да каже. Без коментар.
След това в дванайсет го извикаха за среща със Саймън Биби, шефа на лондонския офис. При Биби бяха Лари Стюарт, американският шеф на операциите по фиксираните доходи в Европа, и Хърби. Излишно е да се казва, че всички те изглеждаха като хора, загубили повече от половин милиард долара.