— Аха — замислено каза Крис. — А тя не каза ли защо не иска да разговаря с него?
— Не. Спомена го ей така, между другото.
Крис помисли над думите му. Когато Ленка споменаваше нещо между другото, това често означаваше, че е ядосана. Може би защото бе сключила лоша сделка.
— Но има още нещо, което исках да ти кажа. За Ленка.
— Така ли? Какво е то?
— Ами един ден миналата седмица, когато ти беше излязъл, някой намина тук да разговаря с нея.
— Аха. — Винаги минаваха хора, за да разговарят с Ленка или с Крис.
— Да. Обаче не беше брокер или нещо подобно. И изобщо не приличаше на човек, който работи в офис. Висок слаб тип с джинси. С дълго палто. И с американски акцент.
— Млад ли беше?
— О, не — отвърна Оли. — Стар. Поне на трийсет и пет. — Оли забеляза гримасата на Крис. — Е, добре, не точно стар, но не и млад. Разбираш ме.
— Добре, добре, разбирам те — каза Крис. — За какво разговаряха?
— Нямам представа. Ленка го заведе в стаята с електронното табло и затвори вратата. Бяха там около час. Той изглеждаше ядосан, когато си тръгна. А тя беше много разтревожена. Отиде в тоалетната и стоя там цяла вечност.
— Интересно. Тина видя ли този човек?
— Не. Беше излязла. Бях тук сам. Освен Ленка, разбира се.
„Жалко“ — помисли Крис. Тина щеше да е в състояние да му даде много по-точно описание на случилото се.
— И Ленка нищо ли не каза след това?
— Не. Опитах се да говоря с нея, да проверя дали е добре, но тя ми каза да се махна. Така че излязох и фотокопирах някои неща.
Фотокопирната машина беше за Оли еквивалент на храсти, в които може да се скрие. Това бе мястото, където отиваше винаги, когато Ленка му се караше.
— Можеш ли да опишеш по-подробно този човек? Цвят на косата, очите, носа, лицето?
Оли набръчка чело.
— Трудно е да си спомня. Очите? Кафяви, мисля. Въпреки че може и да са сини. Кестенява коса. Да, определено кестенява. Дълга. Четина — беше небръснат.
— Това е от голяма полза — каза Крис. — Но нямаме представа кой е този мъж. — Той почукваше с пръсти по бюрото. — Можеш ли да си спомниш кой ден стана това?
— В понеделник, мисля. А може би във вторник.
— Нека погледнем. — Крис включи компютъра на Ленка и го отвори на календара й. Там имаше само един запис, който не можеше да се обясни лесно. Срещу два часа на вторник, 13 февруари, стоеше думата „Маркъс“. Това беше всичко, само „Маркъс“.
— Имаш ли представа кой може да бъде? — попита Крис.
Оли сви рамене.
— Има един Маркъс Нийл в „Харисън Брадърс“. Но това определено не беше той.
— Питам се кой ли е бил — каза Крис.
3.
Беше осем вечерта и Оли и Тина вече си бяха тръгнали, когато Крис се стресна от силен звън. Охранителят беше напуснал в шест; след този час посетителите трябваше да използват звънеца на улицата.
— Кой е?
Не успя да разбере добре отговора — гласът беше женски, но натисна копчето, за да отключи вратата на сградата, и каза на посетителя да се качи на петия етаж.
Отвори вратата на млада жена с дълга тъмна къдрава коса, вързана на опашка, сини очи, лунички и чип нос. Беше облечена в джинси и носеше две големи чанти. Изглеждаше позната, но Крис не можа да се сети коя е.
— Крис?
Гласът също му бе познат. Много отдавна.
— Крис, не ме ли позна? Аз съм Меган. Меган Брук. Приятелката на Ерик.
— О, да, извинявай. Разбира се.
Сега я позна. Не беше много променена. Изглеждаше по-възрастна — може би на двайсет и пет вместо на осемнайсет, макар той да разбираше, че трябва да е поне на трийсет и две, на колкото беше и той. Зачуди се какво ли я води в офиса.
Меган влезе в приемната и пусна чантите на земята.
— Много е приятна — каза тя и кимна към фреската. — И така, къде е тя?
Крис не можа да отговори.
— Не ми казвай, че я няма! Уговорихме се да се срещнем тук в седем и половина. Знам, че закъснях малко, но тя можеше да почака.
— Няма я.
Меган усети нещо в тона му и се взря в лицето му.
— О, боже! — възкликна тя. — Какво се е случило?
— Тя… тя е мъртва — отговори Крис.
— Не! — Меган се отпусна на един стол. — Но аз говорих с нея миналата седмица. Кога? Как стана?