— Убиха я. В Прага.
— Убили са я? Ужасно! — Меган изхлипа и скри лицето си с ръце.
Крис не знаеше какво да направи. Постоя няколко мига неловко пред нея, после докосна ръката й.
— Съжалявам — каза Меган, подсмръкна и си пое дъх. — Това е просто такъв удар…
— Да — съгласи се Крис. — За всички.
— Как се случи?
— Вървяхме по една улица. Някой се появи с нож. Стана много бързо.
— Ужасно! О, боже мой!
— Ти възнамеряваше да се срещнеш с нея сега ли? — попита Крис.
— Да. Трябваше да остана при нея няколко дни. Току-що пристигам от Париж.
Изглеждаше изтощена. Крис погледна към багажа й.
— Какво ще правиш сега?
— Не знам. Ще си намеря хотел.
— Ела при мен — покани я Крис. — Имам свободна стая. Няма смисъл да обикаляш за хотел.
Меган се поколеба, после се усмихна.
— Прав си. Благодаря.
Крис заключи, после взеха такси до апартамента му в Хампстед. Меган гледаше през прозореца лондонските улици.
Крис се чувстваше неловко. Чудеше се дали трябваше да я кани при себе си. Предложението бе искрено и Меган го прие по същия начин, но те почти не се познаваха. Може би сега съжаляваше, докато гледаше с безизразен поглед през стъклото? Може би трябваше да й остави възможност за избор, като й помогне да си намери хотел. След това осъзна, че това щеше да е още по-лошо. Той беше англичанин до мозъка на костите си — един американец не би се поколебал да предложи гостоприемството си.
Нямаше задръствания и скоро стигнаха в апартамента му. Той отнесе багажа в стаята й и тя го последва в кухнята.
— Вино? — предложи Крис.
— Да, благодаря.
Той отвори бутилка червено австралийско и напълни две големи чаши.
— Ще приемеш ли спагети за вечеря?
— Не трябва да готвиш заради мен.
— Гладна ли си?
Меган се усмихна и кимна.
— Добре. Тогава спагети ли?
— Спагети ще е страхотно. Благодаря.
Крис сложи на котлона тенджера с вода. Меган отпиваше от виното и разглеждаше апартамента му.
— Хубаво жилище.
— Благодаря. Имаш късмет. Чистачката е идвала днес.
— Ти ли си направил всичко това?
— Да. Или поне платих на някой друг да го направи. Вече има няколко години оттогава. — Окуражен от първата си голяма премия в „Блумфийлд Уайс“, Крис бе похарчил значителна сума в преустройството на апартамента. Съборени вътрешни стени, нов светъл дъсчен под, боядисване на стените. Гордееше се много с апартамента до деня, в който го уволниха, и оттогава жилището се превърна само в място за живеене. Фактически през последната година започна леко да се смущава от него. Това беше купешки вкус — много по-стилен от собственика си.
— Къде е това място? — попита Меган и посочи зловеща черно-бяла фотография на фабрични комини, притиснати до невъзможно стръмен планински скат.
— Халифакс. Там израснах.
— Аха. Сега знам какво искат да кажат с „черни сатанински фабрики“.
— Вече не са сатанински — обясни й Крис. — Спряха да работят отдавна. Но аз ги харесвам. Импозантни са по свой собствен начин.
— Алекс би я оценил.
Крис се усмихна.
— Да, щеше. Когато я купувах, мислех за него.
Тя седна до малката кухненска маса.
— Извинявай, че не те познах — каза Крис.
— Беше преди десет години.
— Но ти ме позна.
— Очаквах да си в офиса.
— Разбира се. Ленка не ми каза, че ще идваш.
— Обадих й се миналата седмица. Току-що получих стипендия за шестмесечно изследване в Кеймбридж във връзка с дисертацията ми. Реших първо да си взема една седмица ваканция — да прекарам няколко дни в Париж, а после да остана при нея в Лондон.
Крис взе ножици, за да отвори найлоновия пакет, и каза:
— Това няма да е най-страхотното домашно ястие, което си опитвала.
— Няма значение — отвърна Меган. — Умирам от глад.
— Добре. Бях забравил, че с Ленка сте приятелки. Като стана дума за това, не бяхте ли заедно на почивка преди две години?
— Точно така. В Бразилия. Прекарахме страхотно.
— С Ленка винаги беше забавно.
— Да. — Меган въздъхна. — Не се виждахме често оттогава. Последният път беше в Чикаго преди половин година. Аз правя докторска дисертация в Чикагския университет. Тя имаше среща с някакви инвеститори в нейния фонд. Видяхме се в един тайландски ресторант в центъра. Само за два часа… — Тя млъкна.