— Притеснена ли?
— Каза, че се било случило нещо, за което искала да разговаряме, когато пристигна. Не каза обаче какво.
— Съвсем нищо ли? Беше ли нещо, свързано с работата?
— Не знам. Бях любопитна, разбира се, но помислих, че ще разбера, като пристигна.
— Хм. Тя спомена ли „Юрика телеком“?
— Не.
— Или някой си Маркъс?
— Маркъс? Не. Кой е той?
— Един висок слаб американец, дошъл да се срещне с нея в офиса ни миналата седмица. Явно доста я е разтревожил. Но нямам представа кой е.
— Аз също.
Крис гледаше замислено в халбата си.
— Нещо е ставало — отбеляза той. Погледна халбата на Меган. Тя беше почти празна. — Хайде. По-добре да отидем да прегледаме апартамента й.
Ленка бе живяла на първия етаж на елегантна сграда с бяла фасада и две колони на входа в квартала Онслоу Гардънс. Чешката полиция беше намерила ключа в чантата й и родителите й помолиха Крис да прегледа нещата й и да им изпрати личните й вещи. Имаше доста работа за вършене и Крис разчиташе на една услужлива съседка.
Двамата с Меган влязоха в сградата. Имаше купчина поща за Ленка, акуратно подредена на перваза на един прозорец във фоайето. Крис я взе. Вратата на апартамента се отключи лесно. Сякаш я нямаше само ден, а не цяла седмица. Отоплението още работеше. Апартаментът беше неподреден, но не в пълен безпорядък. Леглото й бе оправено. Имаше една бележка от „Адриана“ до госпожица Ленка, в която се казваше, че й дължат двайсет лири за сряда. Очевидно чистачката. Апартаментът бе обзаведен със смесица от различни мебели и предмети, които Ленка бе купувала по света. Някои от тях, като комплекта шейсетсантиметрови дървени слонове от Африка и голямата маса със сложна резба някъде от Азия, бяха твърде екзотични.
След това дрехите й. Сякаш имаше километри дрехи в гардероби, скринове, стенни шкафове и ракли. Премиите от „Блумфийлд Уайс“ в продължение на много години бяха влагани в световната модна индустрия. И обувки. Сигурно имаше поне сто чифта. Гледката беше зашеметяваща.
— В сравнение с това моят гардероб изглежда като вехтошарски магазин — каза Меган.
Крис отиде до бюрото, което се намираше в нещо като ниша до всекидневната. Беше покрито с документи, натрупани до компютъра. Той пое дълбоко въздух. Налагаше се да сортира всичко това. Нямаше желание да го прави. Не чувстваше влизането в апартамента на Ленка и разглеждането на огромната й колекция от дрехи като нахлуване без покана. Но разглеждането на документите й? Щеше му се да ги остави недокоснати.
Обаче нещо трябваше да се направи с тях. Това можеше да бъде чешкият еквивалент на завещание. Някой трябваше да подреди личните й вещи. Боже, може би наистина имаше завещание тук някъде. Трябваше да има и сметки, кредитни карти, банкови сметки. Крис се натъжи. Можеше просто да нахвърля всичко в един кашон и да го прати в Чешката република.
— Имаш ли нещо против да ми помогнеш? — попита Крис.
— Окей — отговори Меган. — Аз ще сортирам документите на купчини. Ти ги преглеждай.
Трудиха се два часа. Не откриха завещание, нито някакви доказателства за инвестиции, но имаше солидно салдо в текуща сметка на Търговска банка на САЩ. Като много инвестиционни банкери, Ленка можеше да се бори със зъби и нокти за една стотна лихвен процент в работата, но оставяше сто хиляди лири собствени пари в нисколихвена сметка.
В десет часа Крис се протегна.
— Виж какво, дали да не спрем? Не можем да свършим всичко това. Ще напиша писмо на родителите й, че засега сме открили това, и ще им предложа да наемат адвокат, за да прегледа всичко.
— Не мислиш ли, че трябва да погледнем там? — попита Меган и кимна към компютъра.
— Но това са лични неща — възрази Крис.
— А какво мислиш, че е всичко това? — попита Меган и посочи купчините документи.
— Права си. Хайде тогава да погледнем.
Меган включи компютъра и експертно разгледа директориите. В тях имаше много малко неща. Няколко документа в текстообработващите програми, повечето на чешки. Никакъв друг софтуер, никакви игри, никакви лични финансови пакети, никакви програми за изработване на завещание. Но имаше електронна поща.
— Да погледнем.
Меган, изглежда, се оправяше лесно с интернет програмите и изкара списък на кореспонденцията с последните писма. Имената бяха интересни. Имаше няколко до Иън. И едно до „Маркъс“.