Крис му връчи визитната си картичка. Американецът я взе и се загледа с невиждащ поглед в нея.
— Не мога да повярвам — каза той.
— Може би ще ми дадете вашите координати? — попита Крис.
— О, разбира се. — Американецът му връчи своята визитна картичка. Ричард X. Сторбранд, Вицепрезидент. Работеше за една от големите американски компании за управление на инвестициите.
— Благодаря. О, между другото, не сте ли забелязали нещо странно миналата седмица? Някакви непознати посетители, нещо от този род?
— Не — отговори той. После се замисли. — Имаше един човек, който се въртеше наоколо. Облягаше се на уличната лампа от другата страна на улицата. Беше малко зловещ. Както и да е, когато преди няколко седмици се прибирах, тъкмо се прибираше и тя. Той прекоси улицата и тръгна към нея. Тя го видя, блъсна ме в сградата и затвори вратата. Човекът позвъни на звънеца и викаше след нея. Тя ми каза да не му обръщам внимание и се качи по стълбите в апартамента си. Оттогава не съм го виждал.
— Тя изглеждаше ли уплашена? — попита Крис.
— Не. По-скоро ядосана. Но предполагам, че такова момиче свиква мъжете да се въртят около него.
— Мъжът американец ли беше?
— Не, не мисля. Но говореше с някакъв акцент. Ирландски или шотландски, струва ми се. Не мога да ги различа добре.
— Как изглеждаше?
— Едър мъж. Червена коса, доста рошава. С костюм. Изглеждаше прилично, не приличаше на скитник, но висеше отвън.
Дънкан.
— Благодаря — каза Крис с усмивка. — Да поддържаме връзка, става ли?
Мъжът кимна разсеяно и пак каза:
— Ленка! Не мога да повярвам!
И Крис и Меган оставиха Ричард Х. Сторбранд, вицепрезидент, да клати невярващо глава заради ужасите, които се случваха по света.
Когато се върнаха в апартамента на Крис, лампичката на телефонния секретар мигаше. Крис натисна копчето.
— Здравей, Крис, Ерик съм. Чух за Ленка. Съжалявам много. Ще бъда в Лондон за два дни в началото на другата седмица. Пристигам в неделя. Искаш ли да се срещнем на питие в хотела ми в неделя вечер? Да кажем в седем часа? Ще бъда в „Лейнсбъро“. Просто остави там съобщение, ако можеш да дойдеш. Надявам се да те видя.
Крис погледна Меган. Тя бе замръзнала, вперила очи в телефона.
— Глас от миналото — каза Крис.
— Да — отговори Меган почти шепнешком.
— Искаш ли да дойдеш и ти? Сигурен съм, че Ерик няма да има нищо против.
Меган помисли за момент.
— Не. По-добре да не идвам. И без това утре трябва да замина за Кеймбридж.
— Добре — съгласи се Крис.
— Съжалявам — извини се Меган. — Просто е странно да чуя отново гласа му. Виж, ъ-ъ… по-добре да си лягам.
— Добре. Лека нощ.
— Лека нощ.
6.
— Ела тук, проклето куче!
Ядосаният побелял мъж пухтеше край тях в опит да настигне кучето си — ирландски сетер, който тичаше нагоре по хълма, преследвайки пъргав фокстериер.
— Алджи! — извика той. Кучето се скри от поглед.
Утринта беше хубава — студена, свежа и ясна. Северният склон на Парламент Хил все още бе побелял от скреж, но от южната страна слънцето го бе превърнало в блестяща роса. От дясната им страна се простираше Лондон в огромната сива долина на Темза и валма мъгла все още се задържаха сред високите сгради на лондонското Сити. Ниското зимно слънце се отразяваше в ярък оранжев триъгълник от покрива на Канари Уарф.
Стигнаха върха и спряха. Младият сетер се насочваше с пълна скорост към езерата с патиците на Хайгейт, стопанинът му бързаше надолу след него.
— Питам се кой кого води на разходка — отбеляза Меган.
— Кучето явно се чувства добре — каза Крис.
Сетерът рязко спря и се обърна към стопанина си, с изплезен език и махаща опашка, без да обръща внимание на сипещите се върху него ругатни.
— Това е истински кучешки рай — заяви Меган. Гледаше четирикраките създания с всякаква форма и размери, които вършеха кучешката си работа в събота сутрин.
— Имала ли си някога куче? — попита Крис.
— Да — усмихна се Меган. — Един много дебел басет, казваше се Карл. Не си падаше много по хълмовете. Най-много обичаше да яде и да лежи пред телевизора със затворени очи. Но аз го обичах. Умря, когато бях дванайсетгодишна. Изплаках си очите по него.