Тръгнаха надолу по северния склон на хълма към центъра на Хампстед Хийт, подметките им поскърцваха върху ледения прах.
— Чешката полиция имаше ли някаква идея кой може да е убил Ленка? — попита Меган.
— Странно, но и аз мислех точно за това — отвърна Крис. — Нямаха много улики, но това бе веднага след убийството. Оттогава изобщо не съм ги чувал.
— Мислиш ли, че този човек — Маркъс, може да е имал нещо общо с това?
— Възможно е. Трудно е да се каже, когато не знаем кой е той или какво е искала да му съобщи Ленка.
— Странно е, че Ленка е убита през седмицата, в която смъртта на Алекс отново напомни за себе си.
— Да — съгласи се Крис. — Така е. — Повървяха мълчаливо. — Нека приемем, че ти си права и Ленка е казала на този Маркъс какво се случи наистина. Той защо би искал да знае?
— Може би е ченге?
— Едва ли — каза Крис. — Ако беше ченге, щеше да размахва значката. И нямаше да използва малкото си име.
— Частен детектив? Може би е бил нает от „Блумфийлд Уайс“?
— Възможно е. Или е журналист?
Меган се намръщи.
— Това ще е лошо. Последното нещо, което ни трябва, е случаят да се разнищва във вестниците.
— Но може да се превърне в сензация. „Инвестиционни банкери прикриват убийство на яхта с десетгодишна давност.“
— Не беше убийство.
— Ще бъде, ако вестниците се доберат до истината.
— Мисля, че казаното от съседа на Ленка за Дънкан звучи доста зловещо — отбеляза Меган.
— Това не е нищо — възрази Крис. — Дънкан си е такъв.
— Дебненето около женски апартаменти не е нищо — отговори убедено Меган.
— Но Дънкан винаги е изпитвал нещо към Ленка.
— Да. И сега тя е мъртва.
— Какво намекваш?
— Просто го казвам. Звучи твърде зловещо.
Крис трябваше да признае, че тя има право.
— Добре. Да кажем, че е така. Но аз познавам Дънкан. Той може да следи Ленка, дори да я тормози, но тя е последният човек на света, когото той би убил. Беше съсипан, когато му казах за нея.
Меган въздъхна.
— Аз не го обвинявам, че я е убил. Но някой го е направил.
— Да, някой го направи.
— Не мислиш ли, че трябва да разкажем на полицията за това? — попита Меган.
— За Дънкан?
— Може би.
— Не. Той е мой приятел и не искам ненужно да го вкарвам в беда.
— Ами за тайнствения Маркъс?
— Хм. — Крис помисли малко. — Проблемът е, че ако им разкажем за Маркъс, ще трябва да им кажем и за писмото, и за Алекс. Не мисля, че това е умно. Все още можем да имаме големи неприятности заради случилото се. Освен това може би чешката полиция е попаднала на следа в Прага. Кой знае, може и да са арестували някой.
— Аз се съмнявам. А ти?
— И аз — отвърна Крис. — Но смятах да се обадя на родителите на Ленка този следобед. Ще ги питам дали са научили нещо от полицията. Но мисля, че ако има шанс някой да разбере защо умря Ленка, това трябва да сме ние.
— Но какво можем да направим ние? — попита Меган.
— Да се опитаме да разберем кой е този Маркъс. Да говорим с него. Да разберем какво знае Иън.
— И да проверим Дънкан.
— И да проверим Дънкан — повтори Крис. — Мога да питам и Ерик дали има някакви идеи, когато утре вечер се срещна с него. Той обикновено схваща добре нещата.
— Така е — потвърди Меган.
Продължиха да вървят.
— Какво се случи между вас? — попита Крис.
Меган го погледна така, сякаш преценяваше дали да му каже. Накрая, изглежда, се реши.
— Разделихме се. Една година след вашата програма за обучение.
— Защо?
— Все още не знам — отговори тя. — Или може би знам, но не искам да повярвам. Отначало той каза, че просто не било практично да живеем толкова далеч един от друг и аз уредих преместването си в Ню Йорк. След това заяви, че се отдалечаваме — той имал свой живот, а аз мой. Това не го разбирах. Бях съсипана. Опитах да променя решението му, но знаех, че няма смисъл. Щом Ерик реши да направи нещо, той го прави и не можеш да го разубедиш.
— От типа на Ленка — отбеляза Крис.
— Предполагам. Но след два месеца той срещна друга жена. Каси.
— Тя е от висшето общество, нали?