— Не знам — отговори Ерик. — Едва ли. Ако искаш, мога да проверя, когато се върна в Ню Йорк. Но подозирам, че секретарката ми е записала номера му на някое листче и го е изхвърлила, когато й казах, че не искам да разговарям с него. Но не би трябвало да е трудно да се открие. Маркъс Луброн не е често срещано име.
— Срещал ли си се някога с него, когато Алекс беше жив?
— Не. Ако помниш, той пътуваше. Мисля, че караше ски през зимата и яхти през лятото. Не се върна даже за погребението на Алекс. Между другото, знаеш ли, че майката на Алекс почина месец по-късно?
— Не, не знаех. Помня, че беше ужасно болна.
— Бедният Алекс.
И двамата отпиха мълчаливо.
— Такъв е животът — каза Ерик. — А как е твоят фонд?
— Първата година отчетохме много добри резултати. Двайсет и девет процента печалба.
Ерик вдигна вежди.
— Това е повече от солидно. Дяволски добро постижение.
Крис се усмихна. Стана му приятно от похвалата. Ерик беше един от малцината, които искаше да впечатли, и се гордееше с резултата, който бяха постигнали с Ленка.
— Но след смъртта на Ленка имам проблеми.
— О?
— Помниш ли Руди Мос?
— Руди Мос? Разбира се. Дебелакът с острия нос. Той не напусна ли „Блумфийлд Уайс“ преди няколко години?
— Да. Отиде в „Обединени ветерани“. Откъдето инвестира в нашия фонд. До миналата седмица. Каза, че сега, когато Ленка я няма, ще си изтегли парите.
— Така ли? Още тогава го мислех за идиот.
— Наистина е идиот — потвърди Крис. — Проблемът е, че пазарът е слаб, а Ленка купи от „Блумфийлд Уайс“ дълга позиция облигации, които се оказват боклук.
— Нека да позная… „Юрика телеком“?
— Същата. Ти нямаш нещо общо с тази сделка, нали?
— О, не. Но е в моя ресор. Занимавам се с международните телекоми в „Сливания и придобивания“. Това е перспективна област. „Юрика телеком“ е доста малка за мен.
— Наистина ли? — попита Крис. — Знаех, че си в „Сливания и придобивания“, но бях забравил в кой сектор. Може би можеш да помогнеш.
Ерик се стегна.
— Не знам нищо по въпроса.
— Слушай, Иън казал на Ленка нещо много интересно преди тя да купи облигациите. Казал й, че има голям шанс „Радафон“ да купи „Юрика Телеком“. Но оттогава не се чува нищо за сделката. Има ли някакъв шанс това да се окаже истина?
— Уф, Крис — въздъхна Ерик. — Този въпрос взривява около петнайсет вътрешни процедури и половин дузина правила.
— Ерик! Питам те като приятел. Наистина ми трябва помощ. Само намек.
— Не, Крис. Тези правила важат особено за приятели. И определено никакви намеци. Не съди по това, че знам нещо, разбираш ли? Освен това Иън е нарушил доста правила, като го е казал на Ленка, независимо дали е истина, или не.
— Съжалявам — извини се Крис. — Не трябваше да те питам. Забрави го. Просто това много ме тревожи.
— Забравено е — съгласи се Ерик. — Но предлагам да не засягаме темата за в бъдеще.
— Дадено. Как върви твоят бизнес?
— Доста добре — отговори Ерик. — Миналата година осъществихме сделката „Лукстел“ — „Морисън инфотейнмънт“. А също и „Дойче Мобилком“ — „Кейбълфранс“. Фактически ние сме номер едно в света в консултативната дейност на телекоми. Както казах, това е много перспективен отрасъл.
— Да разбирам ли, че ти си един от главните мениджъри?
— Поех групата в началото на миналата година.
— Ооо. — Крис се замисли. На трийсет и три Ерик ръководеше може би най-печелившата група за сливания и придобивания в света. Сигурно беше получил добра премия миналата година. Премия от десетки милиони долари. Крис много се изкушаваше да попита, но се въздържа.
Ерик го наблюдаваше. Отгатна мислите му и се усмихна.
— Винаги съм мислил, че ще се справиш добре — каза Крис. — Толкова добре, че можеш да си позволиш да ми поръчаш още едно питие.
— Бих искал, но след няколко минути трябва да отида на вечеря с едни клиенти. Но виж какво, нали каза, че ще идваш скоро в Щатите?
— Отивам в Хартфорд, за да се срещна с проклетия Руди Мос в понеделник другата седмица.
— Защо не дойдеш на вечеря? Сигурно ще съм в Ню Йорк тогава, макар че както вървят нещата, не мога да го гарантирам. Не познаваш Каси, нали?