— Не. Бих искал да дойда. Благодаря.
— Страхотно. Ще се видим.
Ерик се плъзна от стола и отиде до трима бизнесмени — приличаха на италианци. Още една голяма сделка.
7.
— „Блумфийлд Уайс“.
— Иън? Крис се обажда.
— О, здравей.
— На колко продавате „Юрика телеком“?
— Искаш да търгуваш ли?
— Не. Трябва ми само цената.
— Една секунда.
Крис чакаше. Очакваше лоши новини и ги получи.
— Осемдесет и осем до деветдесет. — Гласът на Иън бе напрегнат. Готов за спор.
Крис не му даде повод за това.
— Иън, трябва да поговорим.
Иън въздъхна.
— След това, което стана в петък, не мисля, че е необходимо.
— Става дума за Ленка.
— Разговаряхме за Ленка.
— Бях в апартамента й в петък вечерта. Разгледах електронната й поща. Включително едно писмо до теб. И едно до Маркъс.
— До Маркъс? Какво пишеше в него?
— Не мисля, че трябва за говорим за това по телефона, нали? Ще те чакам след половин час в „При Понти“.
— Крис, аз трябва да говоря с клиентите си!
— Не, Иън, трябва да говориш с мен.
Този път му отне цял половин час, за да стигне дотам. В девет и половина сутринта в понеделник кафето бе тихо. Тези, които работеха, вече бяха на работните си места, а за безделниците бе прекалено рано. Иън седеше на маса с капучино и цигара и флиртуваше с една фрапантна, висока метър и осемдесет келнерка. Когато видя Крис, усмивката му изчезна. Келнерката хвърли на Крис недоволен поглед, задето бе прекъснал свалката, и се оттегли. Той не й обърна внимание и се настани срещу Иън.
— И така, разкажи ми за Маркъс.
Иън дръпна силно от цигарата си и внимателно изтръска пепелта в пепелника.
— Както знаеш, той е брат на Алекс. Дойде да се срещне с Ленка заради смъртта на Алекс.
— И тя какво му каза?
— Не знам. Ти си видял писмото й до него. Какво пише вътре? — Иън не можеше да скрие тревогата си.
— Ти какво мислиш, че пише?
— Не знам! Точно затова те питам! — Нетърпението на Иън нарастваше.
Крис замълча за момент — наслаждаваше се на нервността на Иън.
— Пише, че искала да му съобщи нещо важно за смъртта на Алекс.
— Но не казва ли какво е то?
— Не. Казва, че искала да се видят лично, за да му обясни. — Иън като че ли се успокои. Но само за момент. — Има и отговор от Маркъс. Пише, че щял да се свърже с нея.
— Но не знаеш дали го е направил?
— Не.
Иън отново се напрегна.
— Имаше и едно писмо от нея до теб, в което ти съобщава, че трябва да му каже нещо. Ти си я помолил да не го прави.
— Да, така е.
— Какво е това нещо?
Иън помисли за миг.
— Това, което се случи в действителност, разбира се. Дънкан удари Алекс и той падна в морето. Дънкан е отговорен за смъртта му.
— И защо това трябва да те притеснява? На теб не ти пука особено за Дънкан, нали?
— Не става дума за това. Всички ще загазим, нали? Глупаво бе от страна на Ленка дори да мисли за такова нещо.
— Смяташ ли, че затова я убиха?
Иън го погледна с подигравка.
— Разбира се, че не. Да не би да намекваш, че съм я убил? За бога, та аз спях с нея!
— Оли казва, че Ленка не искала да отговаря на обажданията ти два дни преди да умре.
— Вярно е. Бях ядосан заради Маркъс. Тя ми се сърдеше. Но в това няма нищо странно. Тя кипваше много бързо.
— Погребението й е в сряда. Идваш ли?
Иън затвори очи и поклати отрицателно глава.
— Защо не?
— Не мога да се измъкна — отговори уморено Иън.
Крис се изправи и каза с презрение:
— Ти всъщност никога не си й бил приятел, нали?
Иън присви устни и в очите му блесна гняв.
— Върви по дяволите, Крис!
Крис се върна в офиса. Все още беше ядосан. Имаше нещо в Иън, което всеки път го караше да губи самообладание. Знаеше, че това е глупаво — единственият му шанс да се измъкне от тази проклета позиция на „Юрика телеком“ бе да убеди „Блумфийлд Уайс“ да купи облигациите. И ако не го беше изпуснал в петък, то сега определено го направи.