Крис знаеше, че Карашек мисли за инвестициите на „Карпейтиън“.
— Не — отговори той.
— Сигурен сте, че госпожица Немечкова нямаше бизнес дела в Чешката република?
— Ние притежаваме два милиона евро в облигации на ЧЕЗ и доста облигации, тиражирани от вашето правителство. — ЧЕЗ беше националната електрическа компания, за която бе малко вероятно да е център на организиран престъпен заговор. — Освен това планирахме да отворим офис в Прага, но не виждам защо това би разтревожило някого. Вие говорихте ли с Ян Павлик?
— Да, разговаряхме, но без резултат. — Пауза. — Имате ли някакви други идеи за нас, господин Шчипьорски?
Маркъс и Алекс бяха като кутията на Пандора, която Крис не желаеше да отваря в този момент.
— Не. Нищо.
Карашек не изглеждаше изненадан.
— Окей. Благодаря, че се обадихте. Дочуване.
Крис затвори. Доникъде. Не бяха стигнали доникъде. Крис не бе убеден от разпознаването на престъпника. Колкото повече мислеше за това, толкова повече подозираше, че ключът към убийството на Ленка е в Лондон или евентуално в Ню Йорк, а не в украинската мафия в Прага.
Погледна документите пред себе си. Инвестиционният портфейл му се подиграваше. Ако „Обединени ветерани“ пожелаеха да изтеглят парите си, какво щеше да ликвидира?
Щеше да е почти невъзможно да продаде позицията на „Юрика телеком“ на „Блумфийлд Уайс“ сега, след като бе обидил Иън. Провери цените при други брокери. Всички те се движеха около нивото на „Блумфийлд Уайс“, като се изключеше „Лайпцигер Гърни Крохайм“, които купуваха облигациите на цена деветдесет и едно до деветдесет и две. Но той знаеше, че никога няма да успее да им продаде всичките десет милиона. Истината беше, че „Блумфийлд Уайс“ държеше пазара на тези облигации, но не искаше да ги купи.
Имаше още четири относително малки позиции с високодоходни облигации, купени от Ленка, плюс две емисии с по-добро качество, като ЧЕЗ. Всички бяха на добри компании с добри перспективи. Той помисли за собствената си голяма позиция с държавни облигации. Цената им се движеше неблагоприятно за него след сътресението в Русия, но той бе сигурен, че пак ще се покачи. Сега не беше подходящо време за продажба. Щеше да наруши всичките си принципи, ако се отървеше от добрите си позиции и останеше с лошата.
Съществуваше и проблемът с оценката. Фондът се преоценяваше веднъж месечно и февруарската оценка предстоеше само след два дни. Технически той можеше да успее да се измъкне с цена от осемдесет и осем за позицията от двайсет и пет милиона евро. Но знаеше, че истинската цена — цената, на която наистина можеше да продаде облигациите, отива повече към седемдесет. Това бе загуба от седем и половина милиона. Крис се намръщи. Изобщо нямаше да се хареса на инвеститорите.
Но се налагаше да използва тази цена. Знаеше какво може да се случи, ако не покриеш загубите си незабавно, и не искаше да се озовава отново в подобна ситуация. Освен това, ако допуснеше Руди да изтегли инвестицията си от фонда на по-висока цена, щеше да е нечестно спрямо другите инвеститори, които оставаха. Ако Руди бе решен на това, той просто трябваше да поеме загубата си и да я преглътне. А Крис щеше да се моли фондът да преживее последиците.
Облегна се в креслото си и въздъхна. Всичко му ставаше прекалено познато. Дълга позиция на пазара, която излиза от контрол и повлича надолу всичко останало. Разбира се, можеше да си каже, че грешката не е негова, точно както не беше и последния път. Но трябваше да е реалист. Не можеше да се справи с този проблем. Той някак си се изплъзваше от контрола му и той така и не разбираше защо.
Може би търговията с ценни книжа наистина приличаше на шах. Хората приемаха, че тайната на шаха се крие в способността да предвиждаш няколко хода напред, точно както приемаха, че добрите дилъри са онези, които могат да пресметнат точно какво ще се случи на пазарите. Но както шахът, така и търговията бяха много по-неясни. Добрите играчи на шах развиваха усет за позиция. Планираха много ходове напред, за да постигнат позиция, която чувстваха, че е силна — някой неуязвим кон, офицер, атакуващ центъра на противника, съкрушителна атака с пионка от фланга на царицата. За тях шахът бе колкото изкуство, толкова и наука.
Навремето Крис бе добър на шах. Баща му го учеше от малък и го научи добре. Никога не го принуждаваше да се упражнява дълго, но показваше безмълвно задоволство всеки път, когато Крис играеше добре. А той играеше за училището си, за шахматния клуб, побеждаваше играчи с няколко години по-големи от него. След смъртта на баща си полагаше още по-големи усилия и имаше известен успех. На единайсет години можеше да победи средно добър възрастен клубен играч. Спечели един окръжен прогимназиален шампионат. Хората очакваха велики неща от него; сравняваха го навсякъде с баща му.