Но после, когато навърши тринайсет или четиринайсет години, нещата се промениха. В по-горните възрастови групи опонентите му станаха по-добри. Той губеше срещи. Веднъж дори загуби от едно талантливо дванайсетгодишно момче. Стана още по-усърден, четеше с часове шахматни книги, усъвършенстваше дебютите си, опитваше се да разбере по-дълбоките тънкости на стратегията, но сякаш нищо не помагаше. Губеше от по-добри играчи и не разбираше защо. Стигна до извода, че другите имат по-добър усет за заемане на позиция в сравнение с него, че той може да се лута най-безгрижно из играта, докато противникът му укрепва печеливша позиция, която той дори не е забелязал. Ако баща му все още бе жив, можеше да му обясни какво се случва. Но него го нямаше. Крис разбра, че никога няма да стане толкова добър играч, колкото баща си. Винаги щеше да има хиляди по-добри от него. Споменът за тихата, доволна усмивка на баща му при всеки негов добър ход, спомен, който го поддържаше през толкова много игри през годините след смъртта на баща му, започна да избледнява. Вече не му беше забавно да играе шах и той се отказа.
Беше се справял добре по подобен начин и като дилър. За няколко години, докато търгуваше толкова успешно в „Блумфийлд Уайс“, мислеше, че е успял. Разви чувство за печелившата и губещата позиция. Знаеше кога да заеме повече от една печеливша позиция, да има куража да бъде прасе, както би казал Джордж Сорос, и кога да се отърве от лоша позиция. Печалбите се трупаха до онова катастрофално лято, когато заради Хърби Екслър той загуби шестстотин милиона. Накрая с помощта на Ленка успя да се убеди, че това всъщност не е негова грешка и че никога няма да се случи отново.
А сега се случваше отново. Наистина, нямаше да загуби шестстотин милиона, но можеше да загуби репутацията на „Карпейтиън“, а с нея и инвеститорите си. Това имаше значение.
И отново той сякаш нямаше никаква вина. Но може би имаше нещо, което просто не можеше да забележи, нещо в неговия начин на работа с хората, на което се дължеше провалът му с тези катастрофални позиции на пазара. Ленка би му помогнала. Но тя, както и баща му, не беше до него.
Усети как ледените пръсти на паниката бавно сграбчват гръдния му кош. Страхуваше се. Страхуваше се, че не само ще загуби пари от позицията на „Юрика телеком“ или дори самия „Карпейтиън“, страхуваше се да не загуби останките от самоуважението си, за чието възстановяване се бе борил толкова упорито. Пазарът му нанасяше удари и това болеше.
Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката.
— „Карпейтиън“.
— Крис? Обажда се Меган.
— О, здравей. Как си?
— Добре съм. А ти? Струваш ми се малко напрегнат. Или вие дилърите винаги говорите така по телефона?
— По принцип да — отговори Крис, макар да бе впечатлен и доволен, че Меган бе успяла да долови настроението му. — Но си права. Денят ми не е от най-страхотните.
— Пазарите вървят срещу теб ли? — попита тя.
— Може да се каже — отвърна Крис. — Няма значение. Как е Кеймбридж?
— Страхотно. Дадоха ми много хубави стаи в една сграда, която е поне на триста години. Срещнах се с ръководителя си и посетих библиотеката.
— Това е добре.
— Обаждам се, защото резервирах полет до Прага с чешките авиолинии от летище „Станстед“ за сряда сутрин и обратно същата вечер. Помислих, че можем да пътуваме заедно.
— Чудесно. Дай ми данните на полета. Между другото, мисля, че Дънкан ще дойде с нас.
— Добре — отговори Меган без особен ентусиазъм.
— Виж, това ще ми даде шанс да разбера защо е висял пред жилището на Ленка.
— Бих казала, че причината е съвсем очевидна — заяви неодобрително Меган. Но даде на Крис информацията за полета.
— Между другото, разбрах кой е Маркъс — каза Крис.
— И?
— Братът на Алекс.
— Разбира се! Как не се сетих!
— Проверих с Ерик и той го потвърди. Маркъс се опитал да говори и с него, но Ерик не го приел. Поръча ми да ти предам „здравей“, каквото и да означава това.