— Това е позицията на „Юрика телеком“, която купихме този месец. Беше нова емисия, но ако искаме да я продадем днес, бихме постигнали цена от седемдесет.
Руди се намръщи.
— Кошмар. Значи фондът е олекнал с колко, с десет процента за един месец? — попита той с намек за подигравателна усмивка. — Това не е много добре.
— Да. Това е най-лошият ни месец до днес — призна Крис. — Но помни, че ти инвестира на сто. Все още правиш добри пари.
— Може и да сме правили в миналото, но сега ги губим, нали?
— „Юрика телеком“ беше позиция на Ленка. — Крис не искаше да го казва, но си беше истина.
Руди вдигна вежди.
— Това не е много джентълменско, нали? Да обвиняваш партньорката си, след като нея вече я няма, за да се защити.
Крис се ядоса, но пое дълбоко дъх, преброи до три и отговори:
— Ленка направи някои много добри инвестиции. Нейни са половината заслуги за общата добра работа на фонда. Но последната й инвестиция, изглежда, не се оправдава.
— Знаеш ли защо ги е купила? — попита Руди.
Добър въпрос, проверяващ нивото на комуникация между тях и косвено колко е осведомен Крис за работата на Ленка. Добър въпрос, на който той не можеше да отговори.
— Тя ги купи, докато бях на почивка.
— Значи може да се каже, че не знаеш нищо за най-голямата позиция на фонда. Позицията, която те тревожи най-много.
— Проучвам я — отговори Крис.
Руди поклати глава.
— Проучваш я. Не съм сигурен, че „Обединените ветерани“ трябва да финансират твоето обучение.
— Повярвай ми, Руди. Ще ти осигуря пари — увери го Крис.
Руди се закиска.
— Както направи пари на „Блумфийлд Уайс“ ли?
Внезапно всичко му се изясни. Той беше тук, за да може Руди да му натрие носа с факта, че бъдещето му е в негови ръце. Руди щеше да си поиграе с него и след това щеше да му забие ножа. Но щеше да се наслади на процеса достатъчно дълго, преди да каже „не“. Добре, Крис бе поискал срещата, така че в известен смисъл грешката си беше негова. Но гордостта му не можеше да остави Руди да се измъкне по такъв начин.
Той се изправи и подаде ръка.
— Благодаря ти за инвестирането при нас, Руди. Но мисля, че отсега нататък фонд „Карпейтиън“ ще бъде по-добре без теб.
Руди — изглеждаше разочарован — стисна протегнатата му ръка.
— Не ме изпращай — каза Крис и излезе.
Загуба на време.
Крис пътуваше с влака от Хартфорд за Ню Йорк. Кипеше от яд. Беше прелетял хиляди километри, за да се срещне с Руди, само за да го обиждат и унижават. Трябваше да се сети. В края на краищата Руди бе показал ясно нежеланието си да го види. Но пък той бе длъжен да опита. Само след лична среща с Руди можеше да е абсолютно сигурен, че няма надежда да го накара да промени решението си.
И сега какво? Да продаде облигациите на дъното на пазара? Да се откаже? Да ликвидира „Карпейтиън“? Може би този път пазарът щеше да го измъкне. Може би, когато се върнеше в Лондон, щеше да има бум на пазара на високодоходни книжа, някой голям купувач на облигациите на „Юрика телеком“ или обявяване на разширяването на Европейския съюз.
Отново разчиташе на капризите на пазара за оцеляването си и ненавиждаше този факт.
Отново се чувстваше безпомощен. Но този път съзнанието му не се върна към катастрофата в „Блумфийлд Уайс“, а към друго време седемнайсет години по-рано.
Беше единайсетгодишен. Баща му бе умрял преди девет месеца. Животът на майка му, по-малката му сестра и неговият собствен се промени драматично. Смениха жилището от къща близнак в приятна затворена уличка с апартамент на седмия етаж в грозен блок. Майка му отиваше да работи през деня в местните магазини за видеоигри и вземаше нощни смени в един склад три пъти седмично. Макар да се гордееше с него, че е влязъл в гимназията, това й носеше допълнителни разходи. Но въпреки безсънието, тревогата за пари, зачервените, с тъмни кръгове от умора очи, той никога не я видя да плаче. Винаги отделяше време за него и Анна, за да изслуша страховете им и да ги утеши. На единайсет години Крис откри, че отново се нуждае от топлината на майчините ръце и че те неизменно са край него.
До една вечер, когато си тръгна късно от училище и се срещна с нея пред магазина. Анна играеше в дома на своя приятелка. Стигнаха бързо до вкъщи и се качиха на вонящия асансьор, изподраскан с графити. Апартаментът им бе в дъното на коридора. Когато наближиха, майка му внезапно ускори крачка и след това затича. Крис я последва. Вратата зееше. Вътре всичко бе наопаки. Майка му изтича до скрина, където той знаеше, че държи много от нещата на баща му. Чекмеджетата бяха отворени. Тя стоеше мълчаливо и гледаше хаоса вътре. Крис колебливо отиде при нея. Часовника на баща му го нямаше. Също и венчалната му халка. Също и няколко медала по шах, които нямаха стойност за никого, освен за майка му. Сватбената им фотография лежеше на пода със счупено стъкло, скъсана.