Тя се разтрепери, нададе някакъв животински вой и след това се разрида. Уплашен, без да знае какво да прави, Крис я прегърна и я отведе до леглото. Тя се разрева като дете. Очите на Крис пареха, но той бе решен да сдържи сълзите си и да й бъде утеха. Прегръщаше я с надеждата да я успокои. Тя притискаше лицето си в гърдите му и плачеше.
Накрая тя спря да плаче. Полежа неподвижно няколко минути, след това седна на леглото и се обърна към него с подпухнало и мокро от сълзите лице. Тъмната й къдрава коса, обикновено толкова внимателно сресана, бе разчорлена.
— Знаеш ли какво, Крис? — попита тя.
— Да, мамо?
— Нещата не могат да станат по-лоши, отколкото са сега, нали? Това просто не е възможно. — Тя подсмръкна и успя да извади отнякъде колеблива усмивка. — Докато ти, аз и Анна сме заедно и си помагаме, нещата могат само да се подобрят. Затова хайде. Да подредим тази бъркотия.
И беше права. Накрая нещата се подобриха. Апартаментът бе почистен. Болката от загубата на баща му се превърна в постоянна тежест. Тя намери по-добре платена работа в една туристическа агенция и успя да купи малка къща. Анна се омъжи и роди две деца. Крис отиде в университета. Майка му беше успяла.
Той също щеше да успее.
Влакът спря на гара „Пенсилвания“ и Крис взе такси към центъра до „Блумфийлд Уайс“. Спомни си вълнението на очакването, което изпитваше в онази сутрин преди десет години, когато за пръв път влезе в сградата с Дънкан и Иън. Взе асансьора до четирийсет и петия етаж. И точно както през онзи първи ден, Аби Холис го очакваше.
Беше почти същата. Носеше бяла блуза и косата й бе здраво вързана отзад. Но дъвчеше дъвка и се усмихна, когато го видя.
— Как си? Радвам се да те видя. — Тя подаде ръка и Крис я стисна. — Ела в дилърската зала. В момента е спокойно. Там можем да поговорим.
Поведе го през бъркотията от бюра, столове, кошчета за боклук, сака, документи и хора към другия край на залата.
Крис се огледа и отбеляза:
— Тук не се е променило много.
— Ръководството непрекъснато говори, че ще ни даде нова зала, но в това няма смисъл. Все още точно това е мястото, където се случва всичко на Уолстрийт.
Ако това беше истина, тогава в този момент не се случваше много нещо на Уолстрийт — което не бе много учудващо за четири часа в понеделник следобед. Стаята беше претъпкана, но хората изглеждаха небрежни и спокойни, повечето гледаха в екраните си, четяха вестници или просто зяпаха. Няколко младежи в бели ризи се майтапеха за нещо. Всичко изглеждаше по-малко заплашително, отколкото преди десет години. Крис вече не очакваше някой да му изкрещи всеки момент да отиде за пица. Всъщност видя двама уплашени курсисти, наведени над бюрата си — сам би могъл да им изкрещи, ако решеше. Не го направи.
Аби работеше в „Общински продажби“ — не бе най-приятният отдел в „Блумфийлд Уайс“. Когато стигнаха до бюрото й, Крис видя Латаша Джеймс, облечена в хубав черен костюм.
— Здрасти, Крис! Как си? — Тя го прегърна. — Много се радвам да те видя. Съжалявам за Ленка.
— Да, ужасно е — каза Крис. — Виждам, че още те държат в „Общински финанси“.
Латаша завъртя очи.
— Работя на горния етаж в ипотечните заеми. Не е толкова лошо. Някои градове наистина се нуждаят от парите, които можем да им осигурим, ако разбираш какво искам да кажа. Всъщност тук правя повече добро, отколкото щях да върша в много други места.
— Да правиш добро в „Блумфийлд Уайс“? Страхотна идея!
— Не е ли справедливо? Сега трябва да бягам — каза Латаша. — Ще се видим пак.
— Тя наистина е добра — отбеляза Аби и седна зад бюрото си. — Печели повече от сделки в сравнение с всички останали мъже на горния етаж, взети заедно. Общинските власти я обичат. И не само чернокожите.
— Много се радвам да го чуя — каза Крис, придърпа един стол и погледна познатите екрани върху бюрото на Аби. — От колко време си на това място?