— Съжалявам — каза Аби. Любопитството й бе изчезнало. — Човек понякога забравя, че при нещастията загиват истински хора.
— Да — потвърди Крис. — Така е.
— След това се носеха слухове. Че не е било инцидент.
— Сигурен съм.
— Стана голям въпрос в личен състав. Разбираш ли, от няколко години те опитваха нов подход при наемането на служители. Помниш ли, че си правил психометрични тестове при постъпване на работа?
— Смътно.
— Добре, едно от нещата, които търсеха, беше крайна конкурентност, агресия и дори безскрупулност. Теорията твърдеше, че инвестиционните банкери трябва да са царе на джунглата — някакви такива глупости.
— Звучи точно като Джордж Калхун — каза Крис.
— Точно. Всъщност мисля, че тази идея може да е била и негова. Добре, много хора, рожба на тази система, бяха средностатистическите пълнокръвни инвестиционни банкери. Но един или двама бяха на границата на психозата.
— И въпреки това „Блумфийлд Уайс“ ги нае?
— Точно така. С отворени обятия. Един от психолозите направи проблем от това. И накрая ние ги спряхме.
— Ти знаеш ли кои бяха тези „гранични психари“?
— Разбрах по-късно кой е бил единият. Стив Мацли. Беше осъден за изнасилване няколко месеца след като напусна „Блумфийлд Уайс“. Не мисля, че беше в твоята програма. Но го наеха горе-долу по това време. Говори се, че докладът на психолога го характеризирал като опасна личност.
— И въпреки това го наеха?
— Точно така. Беше страхотен дилър на държавни облигации. Чист късмет беше, че не работеше тук, когато е извършил изнасилването.
— Боже! Искаш да кажеш, че някой от нас на яхтата е имал същия профил?
— Такава беше клюката. И след Стив Мацли в това имаше някакъв смисъл. Но беше чиста спекулация. Досиетата бяха заключени и конфиденциални. Освен това ти току-що ми каза, че е било нещастен случай, нали?
Крис не отговори на въпроса й.
— Знаеш ли името на психолога, който се е оплакал заради тестовете?
— Не. Съжалявам. Трябва да питаш Джордж Калхун. Той ще може да ти разкаже повече.
— Той още ли е в „Личен състав“?
— Уволниха го преди година.
— О, какъв срам! Нямаше да се случи на някой по-приятен човек.
— Особено след всичко, което направи за нас — ухили се Аби. — И в случай, че си решил да ме питаш, нямам домашния му телефон.
— Няма значение. Ще го открия. Благодаря ти за помощта.
— Няма нищо — отвърна Аби и пак вдигна телефона.
10.
Крис взе асансьора, за да се качи два етажа по-нагоре. Вратите се отвориха в голяма притихнала приемна, пазена от прекрасно поддържана млада жена, която го помоли да седне, предложи му чаша чай и обеща, че господин Асл ще дойде скоро.
Разбира се, това не стана, но Крис нямаше нищо против да почака. Наблюдаваше как десетки хора влизат и излизат през тежката врата с матово стъкло, като всеки път махат с пропуските си към мигащото зелено око върху черния панел. Мислеше за разследването на полицията.
Първите въпроси бяха бързи и лесни. Всички се бяха съгласили да опишат случилото се, включително спора на Дънкан с Алекс, но да пропуснат боя. Само Ленка и Дънкан трябваше да признаят, че наистина са видели падането на Алекс зад борда. Но два дни след първоначалния разпит дойдоха двама детективи, които бяха много по-подозрителни. Изглежда, смятаха, че в историята им има нещо нередно, но не знаеха точно какво. Единият попита Крис дали се е стигало до сбиване и Крис му отговори, че дори да е имало, той не е видял нищо. След това нервите на всички бяха опънати, но чувстваха, че са успели да се придържат към историите си. Дънкан се поколеба и заяви, че ще каже истината, но Ерик и Крис го убедиха, че понеже са лъгали досега, могат да се измъкнат. Накрая Дънкан се съгласи.
Помолиха Иън, Дънкан и Крис да останат в Ню Йорк за още седмица, за да са на разположение за допълнителни въпроси. Това им даде и възможност да присъстват на погребението на Алекс. Прекарваха много време заедно с Ленка и Ерик. Както Ленка, така и Дънкан бяха обезумели и се обвиняваха за случилото се. Иън беше унил и говореше малко. Ленка се напи страшно на два пъти през тази седмица. Двамата с Дънкан не си говореха и винаги бе неловко, когато се намираха в една и съща стая.