Ерик и в по-малка степен самият Крис успокояваха всички, въпреки че Алекс бе по-близък приятел на Ерик, отколкото на останалите. После полицията прекрати случая и тримата британци отлетяха за вкъщи с голямо облекчение.
— Здравей, Крис. Извинявай, че те накарах да чакаш. — Беше Ерик. — Надявах се да се измъкна рано тази вечер и все още го вярвам, но изникна нещо спешно. Ще се забавя още двайсетина минути.
— Мога ли да почакам в офиса ти?
— Съжалявам — отговори Ерик. — Нямаш достъп зад тези врати. В днешно време сигурността в „Сливания и придобивания“ е всичко.
— Разбирам — каза Крис. — Но се питам дали мога да те помоля за една бърза услуга. Мисля утре да се опитам да открия Джордж Калхун. Знам, че е изритан оттук преди година, но не знам къде е сега. Кого мога да попитам?
— Джордж Калхун ли? — повтори Ерик. — Няма проблем. Ще наредя някой да разбере. — И изчезна зад стъклената врата.
Крис забеляза телефон в един тих ъгъл на приемната и попита секретарката дали може да го използва. Нямаше проблем. Той се обади в офиса на „Карпейтиън“. Оли беше там и първите му думи бяха:
— Лоши новини.
Сърцето на Крис се сви.
— Какво има пък сега?
— От „Мелвил кепитал мениджмънт“. Искат да изтеглят инвестициите си.
Крис затвори очи. „Мелвил“ беше малка фирма със седалище в Принстън — управляваше средствата за стипендии на няколко частни колежа в Съединените щати. Те бяха относително малък инвеститор във фонда, с три милиона евро. Но след катастрофалната му среща с Руди изтеглянето на още три милиона бе последното нещо, от което се нуждаеше фондът. Двама инвеститори, напускащи кораба, щяха да са достатъчни, за да подплашат останалите.
— Посочиха ли някаква причина?
— Не. Само, че искат да спазят трийсетдневния предупредителен срок.
Въпреки че предимно Ленка осъществяваше контактите с инвеститорите, Крис се бе срещал с повечето от тях. Но не и с „Мелвил“. Беше им се обадил, за да им съобщи за смъртта й.
— Кой е човекът там?
— Доктор Мартин Жижка.
— Дай ми номера му.
Оли му ги издиктува.
— Благодаря.
— Какво ще правиш? — попита Оли.
— Ще му кажа, че остава във фонда.
— Успех. — И после попита колебливо: — Как мина с „Обединени ветерани“?
— Няма да искаш да разбереш.
Крис затвори и набра номера, който му даде Оли.
— Жижка — отговори един глас толкова тихо, че Крис едва го чу.
— Доктор Жижка?
— Да?
— Обажда се Крис Шчипьорски от фонд „Карпейтиън“.
— А, да. — Не можеше да се каже, че Жижка е доволен от обаждането му.
— Разбрах, че мислите да изтеглите инвестициите си.
— Да.
— За нас „Мелвил кепитал“ е много важен инвеститор и ще съжаляваме за загубата ви. Питах се дали ще е възможно да се срещнем, за да обсъдим въпроса по-подробно?
Както очакваше, Жижка не беше ентусиазиран от това предложение.
— Седалището ви не е ли в Лондон?
— В момента съм в Ню Йорк. Мога да дойда да се видим утре.
— О, разбирам. Утре съм много зает през целия ден.
— Доктор Жижка. Трябва ми само половин час. Както казах, вие сте важен инвеститор за мен. И знам, че бяхте важен и за Ленка. — Крис се намръщи, докато го казваше, но знаеше, че трябва да използва името на Ленка колкото може по-често, ако иска да запази „Карпейтиън“ непокътнат.
Жижка въздъхна.
— Добре. В четири часа. Но наистина само за половин час. Имам среща в четири и половина.
— Това е достатъчно, доктор Жижка. Ще се видим.
Крис тъкмо затваряше телефона, когато Ерик дойде.
— Какво става? — попита той, като забеляза изражението на Крис.
— Не питай. Така ми се пада, щом се обаждам в офиса.
Ерик се усмихна съчувствено.
— Това винаги е грешка. Дай сега да се измъкнем оттук преди да ме хване някой друг.
Излязоха от сградата и точно когато Крис се питаше дали Ерик ще поиска да вземат такси до гарата, вместо метрото, се появи една черна лимузина. Шофьорът изскочи и отвори вратата първо на Крис, а после и на Ерик.
— Това е Тери — представи го Ерик. — Той ще те вземе, за да те откара при Джордж Калхун утре сутринта. Ще останеш да пренощуваш, нали?