— Ако нямаш нещо против.
— Страхотно. Не си струва да пътуваш през нощта.
— И така, къде живееш? — попита Крис, докато лимузината потегляше.
— На Лонг Айланд. В Мил Нек. Намира се точно до Ойстър Бей.
Трябваше им повече от час, за да се промъкнат през трафика. Ерик прекара повечето време на телефона. И това не бе демонстрация. Изглежда, осъществяваше две сделки едновременно. Крис се преструваше, че не слуша, но го правеше, разбира се. Ерик бе отчайващо неясен и непрекъснато повтаряше на хората, че „не мога да говоря сега“, макар и да спомена многократно думите Рим, Милано и Далас. Разговаряше с някой си Серджо за някакъв Джим. Някаква голяма италианска сделка, вероятно с американска компания със седалище в Тексас.
След един особено неясен разговор Ерик се обърна към Крис и каза:
— Направи ми една услуга. Не се опитвай да отгатнеш какво става.
— Разбира се, че не — отговори Крис.
Ерик въздъхна.
— Човек си въобразява, че поне една вечер ще може да си тръгне в пет часа, нали? — След това телефонът му отново изсвири мелодията си.
Накрая излязоха на тесен селски път, извиващ през горите, покрай имения, заобиколени с високи стени. От време на време се виждаше морето, проблясващо на лунната светлина. След няколко километра направиха завой, Тери натисна дистанционното, за да отвори една желязна врата, и колата спря пред бяла къща, окъпана в меката светлина на лампите, разположени стратегически около нея.
— Е, стигнахме — обяви Ерик.
— Това ли е къщата, която ми показа от яхтата? Която каза, че винаги си искал да купиш? Проектът не беше ли на някакъв прочут архитект?
— Майер. Точно така. Бях забравил, че ти я показах. Имаш добра памет.
— Поне онази нощ помня.
— Знам. Хайде, заповядай.
Слязоха от колата и Тери замина. Крис почти очакваше да се появи някой лакей, но Ерик си отключи сам и щом влязоха в огромен вестибюл с широко стълбище, водещо нагоре, викна:
— Привет!
Появи се стройна жена в джинси и по чорапи, с вързана отзад светла коса, и целуна нежно Ерик.
— Крис, това е Каси.
— Здравей — поздрави го тя с приятелска усмивка и подаде ръка. Чу се вик „Татко!“ и във вестибюла се втурна момче със светла къдрава коса, копие на майка си, и прегърна крака на баща си.
— А това е Уилсън.
— Здрасти — поздрави момчето отдолу, между краката на Ерик.
— Здравей — отвърна Крис.
Ерик вдигна момчето на ръце.
— Ще имаш ли нещо против, ако се кача горе и му прочета приказката?
— Не, давай — каза Крис и последва Каси в огромната кухня. Отмина една латиноамериканка, която тъкмо обличаше палтото си.
— Лека нощ, госпожо Каси.
— Лека нощ, Хуанита. Благодаря ти.
Каси наля на Крис бяло вино и отиде до печката, поставена върху нещо като мраморен остров по средата на огромната стая.
— Уилсън е щастлив, че баща му се е прибрал навреме, за да го сложи да спи — каза тя. — Той няма да се забави.
— Работите ли в момента? — попита Крис.
— По няколко часа дневно. Откакто се роди Уилсън и купихме тази къща, изглежда направо срамно да прекарвам цялото си време в града. Имам компания за връзки с обществеността. За щастие, партньорите ми са изключително добри, но все пак има много вечерни събития, на които трябва да присъствам, и това е известно бреме.
— Къщата е много хубава.
— И ние я харесваме. Семейството на Ерик е от околността.
— Знам. Ами вие?
— Аз съм от Филаделфия. Близо до Вашингтон, където, изглежда, се озовава накрая цялото ми семейство.
— Включително Ерик?
Каси се усмихна.
— Вероятно. Той сам може да ви разкаже за това. Кажете ми сега откъде се познавате? Той ми спомена, но ми е трудно да запомня всичките му приятели.
— Бяхме заедно на програмата за обучение в „Блумфийлд Уайс“ преди десет години.
— Все още ли работите там?
Крис се усмихна.
— Не, слава богу.
Каси се разсмя.
— Всички казват това. Просто не знам как Ерик оцелява.
— Той, изглежда, се справя доста добре.
— Не го вярвам — каза Каси. — Убедена съм, че той работи в стаята за разпределяне на писмата. Виждали ли сте офиса му?