— Не помня.
Крис разбра, че е стигнал до тавана на възможната информация.
— Благодаря ви много, господин Калхун.
— Значи няма да ми кажеш какво се случи наистина? — цинично попита Калхун.
— Вече ви казах. — По неизвестна причина Крис не изпитваше затруднение да го излъже.
— Хайде де. Всички тези въпроси дали някои от приятелчетата ти на яхтата не били куку. Нещо трябва да се е случило.
— Алекс Луброн падна във водата и се удави — каза Крис.
— Окей — съгласи се Калхун — Така да бъде.
Крис стана да си върви, после спря и се обърна:
— Когато влязох, казахте: „още един“. Някой друг ли е питал за Алекс?
— Да. Брат му. Или поне се представи за негов брат.
— Маркъс Луброн. Висок слаб човек?
— Същият. Мърляв. Сигурно не се беше къпал от седмица. Искал да разкрие истината за смъртта на брат си.
— Вие какво му казахте?
— Не много. Такъв човек, нали разбираш… — Той сбърчи нос, за да изрази нещо близко до презрение.
— Не ви ли остави адреса си или други координати?
— Не. Мисля, че и той не ме хареса особено. Но колата му имаше табели от щата Върмонт.
— Табели от Върмонт? Благодаря ви. — Това можеше да улесни откриването му. — Добре, довиждане. — Крис протегна ръка и Калхун я стисна. Щом излезе от къщата и тръгна по алеята, Крис избърса ръката си в панталоните. Надяваше се Джордж Калхун никога да не намери друга работа.
Тери го откара до един скучен бизнес хотел в центъра на града. След като се регистрира, Крис включи преносимия си компютър, влезе в интернет и започна да търси Маркъс Луброн.
Не се оказа толкова лесно, колкото се надяваше. Маркъс Луброн не фигурираше никъде в телефонните указатели на Америка. Имаше двама М. Луброн — един в щата Вашингтон и един в Тексас. Крис им позвъни. Оказаха се Матю и Майк. Маркъс сигурно не бе записан в указателите.
Той потърси „Луброн“ в една от търсачките и откри, че това е име на един текстилен разтвор против гънки. И нещо по-обещаващо — споменаваха се мебели, изработени от някой си Маркъс Луброн в апартамента на богато семейство от Манхатън — семейство Фармилоу. Техният номер бе по-лесен за откриване. Госпожа Фармилоу беше очарована, че Крис е прочел за апартамента й, но не била контактувала пряко с Маркъс Луброн, макар да знаеше, че е дошъл от Върмонт. Тя даде на Крис номера на вътрешния дизайнер, която отначало не искаше да му помогне, но когато Крис я убеди, че е стар приятел от Англия, който много иска да се свърже с Маркъс след десетгодишна раздяла, склони и му даде адреса. Крис потърси мястото на картата. Маркъс живееше в малък град сред планините на щата Върмонт.
Реши да не му се обажда по телефона. Шансовете Маркъс да говори с него по телефона или да се съгласи да се срещнат бяха малки и нямаше смисъл да му показва, че го търси. Много по-добре беше да го изненада. Затова се обади в една пътническа агенция и си запази място в самолета за Бърлингтън на другия ден.
Много по-лесно беше да открие доктор Марша Хорват. Тя имаше офис в Уест Сайд и каза, че можела да отдели на Крис петнайсет минути в девет без петнайсет на другата сутрин. Доволен, че най-после като че ли е постигнал някакъв напредък, той взе такси до гара Пенсилвания и влака за Принстън.
„Мелвил кепитал“ заемаше първия етаж на акуратно боядисана дървена постройка, която приличаше повече на жилищна сграда, отколкото на блок с офиси. Приземният етаж се заемаше от някакъв борсов посредник. Крис пристигна две минути преди четири и бе въведен в офиса на доктор Жижка от една прекалено пълна жена на средна възраст. Помещението беше голямо, с много въздух, два удобни дивана, приятни литографии на колежански сгради по стените, рафтове, пълни с книги и списания, и само един компютър. Изглеждаше много приятно за прекарване на деня далеч от суматохата на пазарите. Късното следобедно слънце светеше през прозореца и хвърляше меки отблясъци върху полираното дърво на бюрото и плешивата глава на мъжа зад него — той четеше някакво списание през очила с форма на полумесец.
Изминаха няколко секунди преди мъжът да остави четивото си настрана и да вдигне поглед. Усмихна се, стана, бързо заобиколи бюрото и протегна ръка.
— Мартин Жижка.
— Крис Шчипьорски.
— Заповядайте, седнете — покани го Жижка и посочи единия диван. Бе дребен мъж към петдесетте, със светлосини очи, които блестяха върху кръглото му лице. — Съжалявам много, че разполагаме само с трийсет минути, но тук е истинска лудница — извини се той и махна неопределено към спокойния си офис.