Крис се замисли. Дрехите, макар и подобни, бяха различни. Мустаците можеше да са същите. Не си спомняше да е видял дълга къдрава коса в Прага. Но тичането бе същото.
Полицаите не бяха убедени, че това може да послужи като сигурна идентификация, но все пак го записаха. След това радиостанцията им изпука — викаха ги на някакво място, където се стреляше, и те си тръгнаха.
Управителят се суетеше около Крис. Каза, че нямал представа как някой е могъл да мине покрай рецепцията и да влезе в стаята му. Крис подозираше, че това е лесно. Управителят му даде друга стая и Крис настоя персоналът на хотела да бъде особено внимателен и да не дава на никого номера на новата му стая. Управителят изсипа куп уверения и после го остави сам.
Крис се изкъпа и си легна. Не можа да заспи. Предупреждението беше съвсем ясно. Някой искаше той да спре да задава въпроси. Ако не го направеше, сигурно щяха да го убият. И човекът, изрекъл заплахата, изглеждаше напълно способен да я осъществи. Как трябваше да постъпи той?
Очевидният отговор беше да се откаже и да си върви у дома. Крис реши да прекрати резервацията си за Върмонт и да отлети за Лондон на следващия ден.
След като взе това решение, си помисли, че облекченият му мозък ще му позволи да заспи. Но това не стана. Един глас запротестира някъде дълбоко в него. Нарече го страхливец. Безгръбначно. Прошепна името на Ленка. Крис се опита да не го слуша, но гласът не го оставяше на мира — изтъкна, че ако някой толкова много иска да го спре, значи той сигурно се намира на ръба на важно откритие. Нещо за убийството на Ленка. Ако постоянстваше, щеше да открие кой я е убил.
Но защо трябваше да го прави? Той не беше герой. Не бе негова работа да разкрива престъпления. Ленка беше мъртва; не можеше да я върне.
Той знаеше как би постъпил дядо му. Би рискувал живота си, за да открие какво се е случило с Ленка, точно както го бе рискувал многократно преди петдесет години.
Но дядо му беше фанатик. Непоправим досадник.
„Ами баща ти?“ — попита гласът. Този тих човек с твърди принципи също нямаше да се откаже. Той бе имал куража да избяга от комунистите. И да се придържа към идеалите си сред по-консервативните си сънародници в Халифакс. А майка му? Жената, която се бе борила с толкова много лишения, за да даде на него и на сестра му всяко предимство, което бе в състояние да осигури? Тя никога нямаше да се откаже и да отлети за вкъщи.
Той бе обърнал гръб на тези хора, когато бе постъпил в университета, и по-късно, когато бе навлязъл в инвестиционното банково дело. Бе искал да стане различен, по-добър, по-успял, по-богат, и да, по-добър англичанин. Но не се бе получило точно така. Беше стигнал близо: поне доказа на себе си, че е добър дилър, можеше да печели добри пари, можеше да не обръща внимание на ежедневните измами на хора като Иън Даруент или Хърби Екслър. Но после системата го отхвърли, несправедливо го изстреля върху купчината с боклук от изгорели, токсични дилъри, игнорирани и оставени да гният.
Разбра, че има избор. Можеше да остане в света на „Блумфийлд Уайс“ и Джордж Калхун, или можеше да постъпи като родителите си, дядо си и Ленка.
Ако искаше да живее в мир със себе си, колкото и кратък да беше този живот, изборът бе само един. Той го направи и бързо заспа.
12.
Събуди се уплашен. Знаеше, че е направил правилният избор, но се страхуваше от последиците. Гордееше се със способността си да преценява риска и съзнаваше, че има защо да се страхува.
Но разполагаше с малка отсрочка. Беше в безопасност, докато преследвачът му не научеше, че е решил да не се поддава на заплахите. Колкото по-дълго този непознат мислеше, че може да се е отказал, с толкова по-дълга отсрочка разполагаше.
Закуси в убежището на стаята и опакова багажа си. Хвана такси пред хотела и то запълзя през града към тунела „Линкълн“. После, докато колата се намираше пред един червен светофар, каза на шофьора да потегли на север. Погледна през рамо. Улиците бяха пълни с коли, пътуващи във всички посоки. Ако някой го следваше, можеше да го е изгубил. Но можеше и да не е така. Той насочи таксито наляво и надясно по няколко пресечки, преди то да поеме с висока скорост по Десето авеню към Горен Уест Сайд. Невъзможно бе да се разбере дали го следят. Шофьорът индиец го помисли за луд, но не каза нищо.