— Каква връзка?
Крис въздъхна.
— Не знам.
— И какво искате от мен?
— Ако ви дам имената на хората на яхтата, ще може ли да ми кажете дали сте били разтревожена за някой от тях?
— Краткият отговор, господин, ъ-ъ… е „не“. По причини, които вече обясних.
Независимо от това Крис продължи:
— Бяхме седем души. Аз, Ленка, Алекс, Дънкан Джемъл, Иън Даруент, Ерик Асл и една друга жена, която не беше в програмата. — Той изброи бавно имената, като наблюдаваше внимателно лицето на доктор Хорват. Нищо. Тя дори не мигна. — Напомня ли ви нещо някое от тези имена?
— Ние с колегите ми пазим личните данни на всички тези хора в най-строга тайна. Същото се отнася и за самия вас. Въпреки че не одобрявах подхода на „Блумфийлд Уайс“ в тази програма, трябва да уважавам тази конфиденциалност.
— Но, доктор Хорват! Вече убиха моя приятелка. Самият аз бях нападнат снощи от някакъв мъж с нож. — Крис посочи порязаната си буза. — Моля ви. Поне ми кажете, ако е нямало нищо в тестовете на всеки от нас.
Доктор Хорват погледна към тавана в продължение на един дълъг момент, после решително върна погледа си върху Крис. И не каза нищо.
— Не можете да ми кажете това, нали?
Пак нищо.
Крис се наведе напред. Изгаряше от желание да я убеди.
— Имало е нещо нередно с един от тези хора. Кой именно? Не е необходимо да търсите имената в картотека. Едно от тях ви говори нещо, нали? Помните го и след десет години.
Доктор Хорват погледна часовника си.
— Оценявам сериозността на вашето разследване. Но не мога да ви помогна. Абсолютно не мога. А сега имам уговорена среща за девет часа.
Крис разбра, че няма да научи нищо повече. Но бе сигурен, че все пак е научил нещо.
— Благодаря ви, доктор Хорват. Ако промените решението си, това е визитната ми картичка. И… — Той спря. Това, което искаше да каже, беше драматично, но трябваше да се каже. — Ако по някое време през следващите две седмици научите, че нещо се е случило с мен, моля спомнете си този разговор и предайте информацията където трябва.
Очите на доктор Хорват се присвиха. Той знаеше, че прилича на параноик, но се надяваше тя да е разбрала, че не е луд.
— Ще го направя.
Крис излезе. Докато си обличаше палтото, видя как доктор Хорват търси нещо в едно чекмедже на картотеката.
Наетата кола с двойно предаване изкачваше хълма и гумите някак успяваха да зацепят по утъпкания сняг. Крис знаеше, че не го следят. За да се увери, просто трябваше да погледне назад и надолу към магистралата на няколко километра отзад и на стотина метра под пътя си. Бе взел такси до летище „Нюарк“, беше се повъртял в залата за заминаващи международни линии и се бе качил на висящия еднорелсов вагон към терминала за Бърлингтън. Засега никой не знаеше къде се намира.
Във Върмонт имаше сняг. Долината сигурно щеше да е красива в някой слънчев ден, но сега небето бе оловно, тъмните облаци обгръщаха планината само на шейсет метра над него и Крис гонеше машината с двойно предаване доста над възможностите на обикновена кола. Засега нямаше поднасяния. Което си бе чист късмет, тъй като от лявата му страна зееше трийсетметрова пропаст.
Окуражаваха го ясните следи от друга кола по пътя пред него. Някой друг беше минал оттук след последния навалял сняг. Щом те се бяха справили, щеше да изпъпли и той.
На около осем километра от магистралата взе един завой и излезе на планинска поляна. На полегатия склон имаше боядисана в бяло къща, а до нея голяма червена постройка — обор или плевник, а от комина на къщата се издигаше дим. Кола с двойно предаване, подобна на неговата, стоеше отвън. С чувство на облекчение от благополучното си пристигане, Крис паркира до нея и слезе. След топлината в колата студът го обгърна и почти спря дъха му. Той погледна към небето. Май пак щеше да завали сняг.
Запъти се към входната врата и още преди да изкачи стъпалата тя се отвори. Една висока жена с дълга посивяла коса го изгледа подозрително.
— Добър ден — каза той. — Мога ли да вляза? Навън е ужасно студено.
— Какво искаш?
— Да видя Маркъс.
Жената се поколеба, но накрая го пусна да влезе. Въведе го в топла всекидневна и го покани да седне. Той се настани върху странно изглеждащ тумбест дървен стол, който се оказа изненадващо удобен. Жената седна на пода до печката. Стаята беше украсена с тъкани в индиански стил. Имаше и други мебели в стил, подобен на стола, на който седеше Крис, десетина делви, боядисани в примитивни кафяви и зелени цветове. Телевизор нямаше.