— Произведение на Маркъс ли? — попита Крис и потупа стола.
Жената кимна. Имаше гладко и спокойно лице. Въпреки че косата й бе прошарена, не изглеждаше много по-възрастна от Крис.
— Той тук ли е?
— Излезе. Ще се върне всеки момент.
Крис чу щракване на метал и вдигна поглед. На прага стоеше висок мъж с дълго палто. Държеше пушка, насочена право към него.
Крис бавно се изправи и вдигна ръце. Знаеше, че ще е трудно да говори с Маркъс. А дулото на пушката не правеше задачата му по-лесна.
— Няма нужда от това — каза тихо той.
— Аз пък мисля, че има — изръмжа Маркъс.
Говореше като Алекс и приличаше на него, само че беше по-висок. Имаше същото слабо лице и тъмни вежди. Четината по бузите му напомни на Крис за Алекс в една неделна вечер. Разбира се, Маркъс изглеждаше по-възрастен с повече от десет години и му липсваше чувството за хумор на Алекс. Поне сега, докато държеше пушката.
— Маркъс, моля те — обади се жената.
— Мълчи, Анджи. Нямам доверие на този човек.
— Свали пушката — настоя тя.
— Не. Ще си я държа. Кажи сега как се казваш.
— Крис. Крис Шчипьорски.
— Така си и мислех. Не ти ли казах, че не искам да говоря с теб?
— Да, каза ми. Но аз искам да говоря с теб. И затова съм тук.
— Добре. Сега се обърни и излез оттам, откъдето си влязъл.
Крис пое дълбоко дъх.
— Моля те, Маркъс. Изминах дълъг път, за да се срещна с теб. Дай ми десет минути.
Маркъс се намръщи и веждите му се сключиха.
— Е, щом вече си тук… Говори.
Крис седна. Маркъс седна срещу него. Анджи гледаше внимателно от мястото си на пода. Пушката лежеше върху коленете на Маркъс и сочеше към Крис.
— Разкажи ми какво се случи на яхтата.
— Добре. — Крис не можеше да отмести поглед от пушката и му бе много трудно да подреди мислите си. Но щом бе стигнал дотук, нямаше смисъл да лъже. Разказа на Маркъс доста подробно за вечерта на яхтата. Напрегнатият поглед на Маркъс ловеше всяка дума.
— И това е всичко? — попита Маркъс накрая.
— Да, това е всичко.
— Нищо ли не пропусна?
Крис поклати глава.
— Ако е станало така, защо не казахте на полицията?
— Не искахме Дънкан да попадне в беда.
— Защо не? Той е убил брат ми, нали?
— Беше случайна злополука. Той не събори нарочно Алекс в морето. Беше пиян.
— Значи ти си го прикрил. Мислех, че Алекс ти е бил приятел. — В гласа на Маркъс кипяха гняв и презрение.
— Така беше — потвърди Крис. — Затова трима от нас, включително Дънкан, рискуваха живота си в опит да го спасят. Имаха голям късмет, че не се удавиха всички. Накрая мислех, че няма да успеем да открием Иън.
— За съжаление сте го открили — измърмори Маркъс.
Крис не обърна внимание на забележката.
— Бедата е — каза бавно Маркъс, — че не се е случило това.
Крис сви рамене. Беше казал на Маркъс истината. Не можеше да направи нищо повече.
— Вие, инвестиционните банкери, никога не преставате да лъжете, нали?
— Аз не лъжа, Маркъс.
— Как мога да ти повярвам? Нали си излъгал полицията. — По лицето му премина презрителна усмивка. — Знам за полицейското разследване. Преди няколко месеца преглеждах някои стари неща на майка ми и там имаше писмо до нея от леля ми, в което пишеше как полицията подозирала, че смъртта на Алекс е убийство. Обадих се на леля и тя каза, че веднага след смъртта имало подозрения, но после те не се потвърдили. От време на време ходя до Ню Йорк, за да продавам мебелите си, така че следващия път, когато бях там, открих един детектив, работил по случая. Той каза, че изпитвал подозрения. Върху челюстта на Алекс имало синина от удар. Той мислел, че всички вие лъжете. После шефът му внезапно наредил да забрави всичко по случая. И той го забравил. Но не и аз.
— Затова ли отиде да търсиш Ленка?
— Да. Отначало опитах с Ерик Асл, но той дори не пожела да ме приеме. Човекът, който е ръководел програмата за обучение, също не можа да ми помогне много. Твърде скоро разбрах, че повечето хора от онази яхта са в Лондон, така че отидох да ги намеря. Ти беше някъде извън страната, но говорих с чехкинята. Ленка.