— Която ти е разказала същото като мен — отбеляза Крис.
— Повече или по-малко.
— А после откри Дънкан и го навика?
— Да.
— Какъв е проблемът тогава?
— Не съм сигурен — отвърна Маркъс. — Но има проблем.
— Да не е нещо, което ти е казала Ленка?
Маркъс не отговори.
— Знам, че Ленка ти е изпратила писмо по интернет с думите, че има да ти казва нещо важно. Ти си отговорил, че ще й се обадиш. Направи ли го?
Маркъс кимна.
— Тя какво каза?
— Каза, че планира пътуване до Америка след две седмици и искаше да дойде тук да ме види. Уговорихме се за дата.
— Тя каза ли за какво иска да говори с теб?
— Попитах я. Каза, че е във връзка със смъртта на Алекс. И че може да ми каже подробностите само на четири очи.
— Каза ли защо?
— И това я попитах. Отговори, че имала да ми казва нещо, което имам право да знам, но се тревожела за това какво мога да направя с информацията. Каза, че щяло да е по-добре да го обсъдим при лична среща.
— Значи нямаш представа какво е било това „нещо“?
— Тя обясни само, че каквото ми е разказала за случилото се, всъщност не се е случило. Попитах я Дънкан ли е блъснал Алекс в морето, или не. Имам предвид, че човек не може да сгреши за такова важно нещо. Ленка отговори, че го е направил, но че Алекс не е умрял така.
Крис го погледна изумено.
— Какво е искала да…
— Не знам. Попитах я, но тя не искаше да ми каже нищо повече. Кажи ми ти.
— Какво? — попита Крис.
— Как умря брат ми?
— Нямам представа.
— Ти си бил там. Какво се случи? Всички заедно ли го хвърлихте в морето? Набихте го до безсъзнание и го изхвърлихте в морето? — Маркъс повиши глас. — Кажи ми, за бога!
— Не знам — отговори Крис. — Наистина не знам.
— Но как е възможно? — попита Маркъс. — Нали си бил там.
Крис сви рамене.
— Всички вие ще прикриете случилото се, нали? И после един от вас ще дойде тук и ще убие и мен. — Очите му светнаха. — Затова ли си дошъл тук? Стани!
Крис не помръдна.
— Казах: стани! — Дулото на пушката затрепери.
Този път Крис се подчини.
— Претърси го, Анджи.
— Какво? — Анджи го погледна така, сякаш е луд.
— Може да има пистолет.
— Нямам пистолет — каза Крис.
— Претърси го. Аз не мога. Трябва да го държа на мушка.
— Добре. — Анджи леко прекара ръце по краката на Крис, после претърси палтото му. — Няма нищо.
— Провери колата!
Анджи погледна Маркъс, после Крис.
— Ключовете?
— Отключена е — каза Крис.
Той седна отново. Двамата с Маркъс чакаха Анджи. Кафявите очи на Маркъс светеха от гняв.
— Знаеш ли, ти приличаш на него — отбеляза Крис.
— Не е вярно.
— Мисля, че приличаш.
— Той е мъртъв.
— О, стига вече — каза Крис. — Знаеш какво имам предвид.
— Не знам как сте могли да постъпите така — заяви Маркъс. — Да излъжете. Всички твърдите, че е бил ваш приятел. Защо не постъпихте като приятели?
Крис усети как в гърдите му се надига гняв.
— Какво искаш да кажеш с това „защо не сме постъпили като приятели?“ Нямаш представа как се чувствахме заради смъртта на Алекс. Всички бяхме станали добри приятели през онова лято. Всички харесвахме Алекс, и с основание. Той беше добър човек в място, където добрите хора не бяха много. Огряваше цялото място. Беше забавен.
Маркъс слушаше с неохота. Анджи се върна и поклати отрицателно глава.
— Това почти унищожи Дънкан — продължи Крис по-тихо. — Също и Ленка, макар тя да го преодоляваше по-добре. Дори сега онази вечер е непрекъснато пред очите ми. И особено сега. Сигурен съм, че е ужасно да загубиш брат си. Но не е много забавно да загубиш и приятел, особено когато се случва пред очите ти и не можеш да направиш нищо.
— Знаеш ли — каза Маркъс, — бях много разочарован, когато той стана инвестиционен банкер. Беше добър художник. Виждаш ли онази картина там? — Той посочи над рамото на Крис към една картина с рафинерия през нощта — метални дъги, оранжеви отблясъци и ярки халогенни светлини. Тя не се виждаше от прага, така че Крис не я бе забелязал на влизане. Изглеждаше напълно не на място в тази стая, но очевидно бе окачена с гордост.