Нямаше никакво съобщение от „Мелвил кепитал“. Крис почти се надяваше, че доктор Жижка ще промени решението си. Но той не го направи.
Прекара деня с Оли и в безполезна борба с пазарите. Наистина нямаше какво да предприемат. Все още не искаха да продават, ако можеха да си го позволят. Въпреки че имаше облигации, които си заслужаваше да купят, не разполагаха с оборотен капитал. Можеха само да наблюдават лошата прогноза на един сриващ се пазар в студения, сив петъчен следобед.
Определено нямаше шанс да върнат Руди във фонда. Но Крис все още таеше надежди за доктор Жижка. В самия край на срещата им бе усетил, че е осъществил контакт с него. Нямаше какво да се спечели от чакане Жижка да промени решението си. Или щеше да го направи, или нямаше. Крис трябваше да разбере окончателното му решение. Той вдигна телефона.
— Жижка. — Гласът бе малко по-силен от шепот.
— Доктор Жижка? Обажда се Крис Шчипьорски, партньорът на Ленка. — За момент помисли, че Жижка затваря, но после чу тихото му дишане.
— Доктор Жижка?
— Да, да — отговори накрая той. — Как сте?
— Добре. Вижте, питах се дали решихте да промените мнението си за излизането от „Карпейтиън“.
— А.
— Променихте ли го?
— Трудно е — отговори Жижка. — Следващата седмица имам събрание с някои от надзорниците. Бих искал да мога да им кажа, че сме се отървали от тази инвестиция.
— Пазарите в момента са нестабилни. Убеден съм, че ще получите по-добра цена, ако изчакате два месеца. Ленка ви взе във фонда с обещанието за добри печалби и не бих искал да излезете без тях.
Отново мълчание. Крис чуваше как бие собственото му сърце. Искаше му се да скочи в този вакуум, да запълни тишината с убедителни приказки, но запази мълчание. Жижка размишляваше. И Крис знаеше за кого мисли. За Ленка.
— Добре — съгласи се накрая Жижка. — Защо не? Лично аз вярвам, че всички тези тревоги за Германия са преувеличени. Няма да ни навреди да изчакаме два месеца. Ще остана. Но ще преоценим ситуацията през май, нали?
— Превъзходно. Ще говорим тогава. Благодаря ви много, доктор Жижка.
Крис затвори телефона и извика от радост. Щяха да загубят парите на „Обединени ветерани“, но оставането на „Мелвил кепитал“ във фонда беше психологическият тласък, от който двамата с Оли се нуждаеха.
След тази малка победа нямаше какво повече да правят в офиса в късния петъчен следобед и затова Крис нареди на Оли да си върви у дома. Самият той взе метрото до Кингс Крос и оттам влака за Кеймбридж. Оглеждаше се през рамо, за да види дали не го следят. За свое облекчение не забеляза никого.
Във влака отново се замисли за разговора си с Маркъс. Ако Ленка бе казала истината и не се бе опитвала просто да обърка Маркъс, неговите заключения бяха неизбежни. Тя беше казала, че Дънкан е блъснал Алекс в морето, но че Алекс не бил загинал по този начин. Алекс бе добре преди Дънкан да го удари. Значи трябваше да е загинал в резултат на нещо случило се след това.
Някой го беше удавил. И този някой трябваше да е един от тримата, хвърлили се в морето след него. Ерик, Иън или Дънкан. Един от приятелите на Крис. Някой, когото познаваше от десет години.
Но кой именно?
Дънкан бе прекалено разстроен тогава, за да направи нещо. Ерик беше едната възможност. Но Иън изглеждаше най-вероятният извършител. Първо, той бе стоял най-дълго във водата. Освен това бе най-пряко свързан със смъртта на Ленка. От писмото му по интернет до нея ставаше ясно, че е имал проблеми с Ленка точно преди да бъде убита. Или по-скоро тя бе имала проблеми с него. Иън бе знаел, че Ленка е била в контакт с Маркъс, знаел беше за намерението й да му съобщи нещо и беше искал да я спре.
Може би се беше страхувал Ленка да не каже на Маркъс, че той е удавил Алекс преди десет години. И затова е отишъл в Прага да й затвори устата. Или е платил на някой друг да го направи.