— Вярно. Но нямаме никакви доказателства за връзка на Иън със смъртта на Ленка. Чехите ще трябва да прегледат всички свидетелства за смъртта на Алекс, което ще ни върне до проблема с американската полиция. И тогава те ще трябва да поискат екстрадицията на Иън. Не е вероятно да успеят.
— Разбирам — каза Меган.
Имаше още една причина, поради която Крис не искаше да отиде в полицията. Той знаеше, че не Иън го бе спрял на улицата в Ню Йорк. Ако Иън стоеше зад убийствата на Алекс и Ленка, тогава той имаше съучастник. Опасен съучастник. И щом Крис отидеше в полицията, този съучастник щеше да разбере, че е пренебрегнал заплахата му. И ако полицията не предприемеше бързи действия, което предвид наличните доказателства беше изключително невероятно, щяха да го убият.
— Какво ще кажеш да говоря с Иън? — предложи той.
— Това е опасно — каза Меган. — Ако сме прави и той е убил Алекс и Ленка, може просто да убие и нас. Крис, това започва да ме плаши.
— Той не може да продължава да убива наред — заяви Крис. — Мога да говоря с него и да му кажа, че ако се опита да направи нещо глупаво, ти веднага ще отидеш в полицията. Да убиеш някого в Англия при тези обстоятелства ще е много тъпо. А Иън не е тъп.
— Не знам. Това все още ми се струва опасно. — Тя го гледаше със съмнение и страх.
— Не мисля — каза Крис толкова убедено, колкото можа. Знаеше, че Меган е права — наистина беше опасно. Но поне щяха да поемат инициативата. Това сигурно беше по-малко опасно, отколкото да позволят на Иън да ги притисне, когато му е удобно.
— Какво ще кажеш?
— Ще поговоря за това с него. Иън е плъзгав, но не чак толкова. Даже ако отрече всичко, както съм сигурен, че ще направи, ще разбера.
Меган пое дълбоко дъх.
— Добре. — И кимна към телефона. — Обади му се.
Крис се поколеба. Сигурен ли беше в това, което щеше да направи? Все още не бе прекалено късно да зарови главата си в пясъка, да се преструва, че е спрял да задава въпроси и че не му пука за смъртта на Алекс и Ленка.
Но на него му пукаше.
Намери домашния телефонен номер на Иън и го набра. Каза му, че е открил някои неща в Щатите, за които иска да разговарят, и го убеди да се срещнат по обяд в една кръчма в Хампстед на другия ден, събота. По това време там щеше да е пълно и от гледна точка на Крис, безопасно.
Или поне той се надяваше да е така.
Тази нощ с Меган се любиха едновременно нежно и страстно. Страхът, който изпитваха за себе си и един за друг, ги сплотяваше. След това се прегръщаха в тъмнината и никой не искаше да изрази с думи какво изпитва. Навън, отвъд успокояващите стени на колежа, само на няколко часа разстояние, се криеше несигурност, опасност и, много вероятно, смърт.
Крис излезе рано, още преди закуска, и забеляза една неясна фигура в кола, паркирана на няколко метра по-нагоре по пътя, да оставя вестника си и да потегля. Учуди се как някой може да чете вестник в кола в седем и половина сутринта. Потръпна и тръгна във влажното утро към колата си, неспособен да отхвърли усещането, че не му остава много време.
Четвърта част
1.
Когато колата забави ход зад жълтото такси отпред, Ерик вдигна очи от „Уолстрийт Джърнъл“ и си погледна часовника. Шест без двайсет. Трябваше да бъде в офиса на адвокатите си в центъра на града в без петнайсет. Щеше да закъснее. Вероятно много, тъй като бе петък вечер, а се намираше само на половината път дотам. Неприятно. Във всеки случай, ставаше дума само за незначителна сделка. Продаваше се някаква компания, наречена „Неткоп“, която произвеждаше приспособления за интернет. Единствената причина, поради която не бе възложил сделката на някой по-младши от фирмата, беше, че самият Сидни Стол бе инвестирал в компанията. Сидни щеше да е доволен, ако Ерик успееше да постигне добра цена за „Неткоп“. А също и Ерик. Това му беше работата. От компанията се интересуваха трима големи производители на телекомуникационно оборудване. Единият предложи четиристотин милиона долара, но Ерик бе сигурен, че може да постигне поне двойно по-голяма сума и може би дори милиард, ако успее да ги накара да наддават.
Колата се придвижи още шест метра напред.
— Няма ли начин да се измъкнем от задръстването? — попита той.
— Нищо не можем да направим — отговори дебелият шофьор, който изглеждаше напълно доволен да прекара петъчната си вечер приведен над кормилото сред задръстванията на Манхатън.