Щеше му се да бе разказал на хората това, което знаеше, когато имаше тази възможност преди десет години. Сега вече нямаше избор. Трябваше да мълчи и да вярва на Ерик.
Нервите му не издържаха. Той стана, промуши се пред мъжа на седалката до пътеката и тръгна към тоалетната.
Краката на Тери удариха влажната почва почти безшумно. Триметров скок от стената на колежа. Никакъв проблем. Тери се усмихна. Тези стари колежи можеха и да изглеждат отвън като крепости, но да се проникне в тях беше фасулска работа. И след като вече си вътре, имаше всякакви храсти, стълбища и коридори, където можеш да се скриеш. Освен това всички, които бе видял да се разхождат тук през деня, изглеждаха странно и той се съмняваше, че ще впечатли някого.
Беше един и половина през нощта. Тънкият полумесец осветяваше съвсем слабо плетеницата от клони на старото дърво пред сградата. Тери изчака десет минути, приглаждайки залепените си мустаци. Започваше да ги харесва. Може би трябваше да си пусне истински, когато всичко това приключеше. Но перуката го дразнеше. Дългата мазна коса гъделичкаше шията му. Караше го да се чувства мръсен, а не спретнатият, добре подстриган боец, за какъвто се смяташе. Но тя бе необходима и достатъчна, за да заблуди всеки, който го зърне. Той се ухили, като си помисли как бе заблудил с нея Шчипьорски в Ню Йорк.
Изчака да отмине едно пияно момче, което се клатушкаше на път за леглото си, и после се плъзна в сянката на стената. Изправи се, изкачи стълбата и влезе. Всичко беше отключено. Изкачи два етажа и спря пред дебелата дървена врата с боядисан номер осем на стената над нея. Вратата беше заключена, но ключалката бе обикновена и след няколко секунди Тери влезе.
Озова се във всекидневна. Нямаше легло, но в единия ъгъл се виждаше врата. Той я отвори и се мушна в друга, много по-малка стая. Там имаше тясно легло, на което лежеше сгушена под завивките фигура с тъмна, разпиляна по възглавницата коса. Тери плъзна ръка с ръкавица в якето си и внимателно извади нож…
След два часа се намираше в едно денонощно интернет кафе в Лондон и изпращаше кратко съобщение. Три часа по-късно, вече без мустаци и перука, стоеше на изход номер четири на летище „Хийтроу“ и чакаше ранния полет за Париж.
2.
В неделя Крис се събуди рано. Нямаше шанс да се наслади на традиционното си неделно излежаване, затова стана и си направи чай. Мислите, които скачаха несвързано в съня му, се сляха във въпроси, на които трябваше да намери отговор. Маркъс, Иън, Алекс, Ленка. Как бяха свързани всички те? Какво се бе случило в морето край Лонг Айланд преди десет години? Какво се бе случило в Прага преди две седмици? И какво правеше Иън в Париж?
Погледна тъмния екран на компютъра. Може би там имаше писмо от Маркъс? Или от Джордж Калхун? Или от някой друг, който можеше да хвърли светлина върху цялата тази каша? Знаеше, че това вероятно е загуба на време, но все пак провери пощата си.
Имаше писмо. От някакъв „загрижен приятел“. В полето на темата пишеше „Веднъж вече ти казах“. Писмото гласеше:
Крис,
Предупредих те в Ню Йорк и те предупреждавам отново. Спри да задаваш въпроси за Алекс. Забрави го. В противен случай ще умреш не само ти, а и Меган.
Крис гледаше текста с отворена уста. Все още бе сънен и не можеше да осъзнае какво точно става. Провери адреса на изпращача — верига от интернет кафета.
Телефонът иззвъня и той го вдигна.
— Крис! Крис, обажда се Меган! — Гласът й бе почти истеричен.
— И ти ли получи писмо? — попита Крис.
— Какво писмо? Току-що се събудих. Обърнах се и на възглавницата ми… Боже, това е ужасно! — Тя се разплака.
— Какво е станало? Успокой се, Меган. Успокой се.
— Нож, Крис. Огромен дълъг нож. С кръв по него. И кръв по цялата ми възглавница. Ужасно е!
Тя отново избухна в плач.
— Ранена ли си?
— Не — подсмръкна тя. — Но някой е влязъл и… Не съм усетила нищо.
— Слава богу, че не са те наранили. Но сигурно е ужасно.
— Да. Но кой може да го е направил? И защо?
— Опитали са да те уплашат. Както и мен.
— Добре, успяха — призна Меган. — Никога през живота си не съм била толкова уплашена.
— Разбирам — каза Крис. Искаше му се да може да я прегърне и да я успокои. После усети как го обзема вина. — Съжалявам.
— Съжаляваш ли? Няма за какво да съжаляваш.
Крис преглътна.