Снегът се топеше, а отношенията ми с Батис се вледеняваха. При тези обстоятелства единственият фактор, който укрепваше съюза ни, бе — интересна работа — метеорологията. Докато обсадата на индовите ни задушаваше, не се и сещахме за други, по-отвлечени рискове — тяло, нападнато с щик, няма време да се безпокои за възможен пристъп на апендицит. Но когато индовите напуснаха сцената, а пролетта настъпваше срещу нас с цялата си антарктическа мощ, бурите станаха неизменни. Когато имаше гръмотевици, се чувствахме като бомбардирани от артилерия. Стените трепереха. Бойниците се осветяваха с постоянна светлина. Светкавиците изпълваха хоризонта като гигантски корени. Боже мой, какви светкавици! Не си го признавахме, но примирахме от страх. Анерис не. Може би не схващаше действителната величина на опасността. Тя не знаеше, че строителите изобщо не са си дали труда да инсталират гръмоотвод. А ние знаехме. Всеки миг можехме да паднем поразени като мравки под лупата на дете садист. И така, докато Анерис поддържаше едно екстатично равнодушие, ние двамата с Батис навеждахме глави и шепнехме молитви, като онези митични праисторически човеци, безсилни пред природните стихии.
Но тази солидарност не отиваше по-далеч от миговете на споделена тревога. Сега, когато Батис се оттегляше в спалното си помещение с нея, трябваше да потискам чувствата си. Често не можех да заспя през цялата нощ. Из фара ечеше дрезгавият глас на Батис, измъчващ робинята си. Изпълваше ме истинска враждебност към него. Правех героични усилия да се сдържам, за да не хукна нагоре и да измъкна Анерис от омазненото му легло. През онези дни щеше да ми е безкрайно по-лесно да стрелям срещу Батис, отколкото срещу индовите. Той не знаеше, че най-избухливият динамит, който качихме от португалския кораб, бях аз. Сега всяка вечер се палеше моят фитил и аз не знаех колко време бих издържал, преди да се възпламени — страстта, която изпитвах към нея, растеше по-голяма от острова, където се бе разгоряла.
Хубавото на някои музики е в това, че не ни дават да мислим. Сигурно бе, че Анерис въплъщава една от тези музики. Единственият спорен момент бе дали е възможно да й се устои. Бяха разбираеми мотивите на Каф да я покрива с парцали: нейната прелест би подлудила и най-целомъдрения монах. Пуловерът, който носеше сега, бе по-долнопробен от всякога. Тази провиснала и изпокъсана дреха някога е била бяла, а сега бе придобила оттенък между сиво и жълто. Зад гърба на Батис Анерис често я събличаше. Голотата бе нейното естествено състояние и тя се движеше с възхитителна липса на свян, не познаваше тази дума. Можех да я съзерцавам от хиляди гледни точки, никога не бих се наситил да й се възхищавам. Когато ходеше гола из гората. Когато седеше на гранита с кръстосани крака. Когато се качваше по стълбите на фара. Когато се излагаше на нашето тъжно слънце на балкона, като гущер, неподвижна, с лице към небето, брадичката нагоре, очите затворени. Любех се с нея при всяка възможност.
С Батис, сведен до положението на въоръжен затворник, и индовите далеч от непосредствения хоризонт, удобните случаи зачестиха: макар че я поробваше повече от всякога, критерият на Каф да я задържи или да се отърве от нея беше много произволен. През нощта тя страдаше, а през деня се отегчаваше. Често ставах свидетел на това. Когато нямах друг изход, освен да се кача горе в жилището, по-мрачно от всякога, за да взема нещо за ядене. Докато Батис следеше какво става навън, Анерис подреждаше къщата. Имаше много особено схващане за дисциплината на предметите. За нея лавиците бяха несигурни места и тя ги избягваше. Упорстваше да подрежда нещата по земята, много близо едни до други, притиснати отгоре с камъни.
Дните, когато я освобождаваше, се криехме от Каф из гората. Децата ни видяха заедно на няколко пъти и истината е, че не ни обръщаха внимание. Както всички знаем, на децата им личи какво си мислят. Също така е вярно, че тяхната толерантност се основава на това, което виждат, а не на това, което мислят. Нищо не им се струва странно, а само ново. Когато можех, скришом наблюдавах отношенията на Анерис с децата — те практически не съществуваха. По-скоро се отнасяше с тях като с допълнителна неприятност. Можеха да бъдат линията за връзка между нея и съплеменниците й, можеха да й носят спомени и новини. Тя не изразяваше ни най-малък интерес. Игнорираше ги, както ние игнорираме мравките. Един ден видях как крещи на триъгълника. Децата бяха досадни, но триъгълникът можеше да замести цял рояк. Тя го пъдеше, но той винаги се връщаше, сякаш някакъв слухов недостатък му пречеше да разбира силните думи. За мен това бе най-голямото му достойнство, а за нея — най-непоносимият недостатък. Но всекиму би станало ясно, че толкова враждебност не е насочена срещу едно беззащитно същество, а срещу някакви трети лица. Аз се бях отрекъл от моите съплеменници, а тя — от своите. Това бе всичко. Единствената разлика се състоеше в това, че индовите бяха по-близо до Анерис, отколкото човеците до мен.