— На всяко бойно поле, идиот такъв! Аз самият съм бягал на четири крака, когато куршумите свистяха край мен! — извиках аз. — Не стреляйте! Как според вас ще можем да се разберем, ако ги обстрелваме? Не стреляйте!
С една ръка насочих цевта на неговия ремингтон към небето. Но Батис се освободи разярен и отново стреля.
— Не стреляйте! Не стреляйте, проклет австриецо! — извиках аз и му дръпнах оръжието.
Все едно че се бях опитал да му изскубна ръката — това го влуди. Хвана пушката хоризонтално и с един удар ме изхвърли от балкона. Това бе открито нападение. Крещеше обиди срещу мен. Аз, почервенял от ярост, седнах на един стол, прехапал устни. Беше безполезно да споря с човек, изгубил ума си. Последва ме. Остави настрана ремингтона, ревеше, държеше някаква реч, която понякога се ускоряваше, а друг път прекъсваше, нелогична и несвързана. Ограничих се само да го гледам със скръстени ръце, като на обвиняема скамейка. Той размахваше харпуна над главата си и сам си отправяше върховни възхвали. Анерис седеше на пода, сгушена до стената, с кожа по-тъмна от всякога. Захвана песен с тъничко гласче.
Полудял, Батис я срита. Слепешком, без да гледа къде удря. В такива моменти ми вдъхваше повече страх от самите индови. Енергийният му вихър събори някои мебели. С една ръка улови Анерис за врата и изкрещя някаква германска дивотия в ухото й. Ръчището му я душеше. Помислих си, че ще й счупи врата като гърлото на бутилка. Не. Залепи се още повече за ухото на Анерис и взе да й шепне нежности. Говореше с много по-различен тон, отколкото бе обичайно за него. Нещо повече: чувството образуваше около очите му торбички от подпухнала плът. Още малко — и щеше да избухне в сълзи. Всеки момент щеше да се разплаче — той, човешкото олицетворение на грубостта. Изпод един от падналите столове се показваше книга.
— Боже мой, вие сте го знаели, нали? — намесих се аз, като изтупвах прахта от корицата на книгата. — Винаги сте знаели.
Там долу индовите виеха, повече възмутени, отколкото агресивни. Цялата вселена на Каф бе напрегната. Усещаше се срив и вместо да говоря, аз млъкнах. Беше най-добрият начин да му покажа очевидното, да види, че няма никакъв аргумент. След това с приятелско-педагогически глас предложих:
— Батис, единственото, което трябва да направим, е да им дадем нещо в замяна на мира. Това не са прусашки полкове и няма да искат да се предадем безусловно.
Смятах, че е обезоръжен. Но изведнъж сякаш превърна думите ми в муниции. Сочеше ме с пръст все по-застрашително. Разсъждаваше с иронична хитрост, която винаги бях смятал, че е извън възможностите му.
— Вие сте спали с нея, разбира се. Спите с нея. Това е!
Аз исках единствено да му предложа разумен изход: да преговаряме за мира, за да спасим живота си. Но се явяваше обстоятелството, че той стигаше до верни изводи посредством фалшиви разсъждения.
— Вашите любовни интереси не съвпадат с моите — казах му с възможно най-тактичния си тон.
— Вие сте я обладали! — каза той в изблик на гняв. — Притежавали сте я. Знаех го, знаех това от първия ден, в който ви видях, когато прекрачихте прага на този фар за първи път. Знаех, че рано или късно ще ме нападнете в гръб!
Наистина ли имаше значение за него това, че сме любовници? Едва ли. Но в това обвинение той намираше отдушник, за да насочи срещу мен цялата си омраза. Не, аз не бях прелюбодеец. Бях много по-ненавистен. Бях гласа, който руши една вселена, опростенческа и без оттенъци. Един свят, който дължеше оцеляването си на способността да се поддържа абсолютът на бялото и черното. Този приклад, който ме удряше като палка, не беше омраза, а страх. Страх да не би жабоглавците да приличат на нас, страх да не би да поискат дори минимално приемливи неща. Страх да не би, като ги слушаме, да ни задължат да свалим оръжията. Тази пушка, която избягвах с такъв труд, тази пушка, която искаше да ми разцепи черепа, да ми счупи ребрата, говореше по-красноречиво от всякакви речи. Казваше ми, че Батис, Батис Каф, беше отишъл твърде далеч в усилието си да се отдалечи от жабоглавците и се беше превърнал в най-лошия жабок, който можем да си представим: чудовище, с което е невъзможно да се поддържа какъвто и да било диалог.
В някакъв момент бях допуснал фатална грешка; не трябваше да насилвам до такава степен ограничената му природа. А сега бе готов да ме убие. Още не знам как успях да избягам по трапа надолу. Полу в бяг, полу търкаляйки се, стигнах до долния етаж. Но Батис ме преследваше с грухтене на горила. Размахваше юмруци. Падаха върху мен като удари с чук. За щастие, носех много дебели дрехи, които омекотяваха малко ударите. Видя, че не ми причинява достатъчно болка, хвана ме за гърдите с две ръце и ме заби в стената. С глас, излизащ от пещерите на неговата биография, забълва: