Не зная колко дни или седмици живях подчинен на този вид парализа, по-скоро душевна, отколкото физическа. Предполагам, че ме движеше единствено придобитата инерция. Батис беше мъртъв, а аз действах механично. Срещу враждебните елементи двама мъже заедно са цяла армия — бяхме го доказали многократно, — а един почти нищо не струва. Моите надежди се основаваха на възможността да се установи диалог с неприятеля. Но самоубийството на Батис саботираше самата тъкан на тази стратегия. Защо им бе да искат мир сега, когато можеха да ме убият без затруднения? Защо да водят преговори, след като Батис ги бе обстрелвал? Почти нямах муниции. Въоръжението на защитата бе намаляло наполовина. Още едно-две нападения, и фарът щеше да рухне. Бях сам и на практика беззащитен.
Затова ме плашеше толкова много позицията, която приемаха индовите. След смъртта на Каф последва пълно затишие. Не нападаха острова. Не можех да повярвам, че вълните са така невероятно спокойни. Нощите отминаваха без новини. Аз на балкона, подпрял пушката на перилата, а тя безмълвна, слава Богу. Призори се чувствах като празна бутилка.
През тези дни на личен траур не общувах с Анерис. Дори не я докосвах, макар че спяхме заедно в леглото на Батис. Към моята криза на самота се прибавяше дистанцираното й и студено поведение. Това ме смазваше. Сякаш нищо не беше се случило. Събере дърва — носи ги; напълни кофите — носи ги. Съзерцава вечерта. Спи. Буди се. Действията й са ограничени, никога не надхвърлят най-елементарните операции. В ежедневието си се държи като работниците, закрепостени към лостовете на промишлен стан с онези повтарящи се движения, присъщи на многобройните тела, обитаващи лудниците.
Една сутрин ме събудиха нови шумове. От леглото се вгледах в Анерис. Седеше на колене върху масата. Държеше една от дървените обувки на Батис и играеше на някаква колкото проста, толкова и изнервяща игра: вдигаше я с протегната ръка и я пускаше да падне.
Туп, се чуваше, когато земното притегляне я блъсваше в също така дървената маса. Никога няма да свикне с гъстотата на нашия въздух, безкрайно по-лек от водата, стихията на нейния свят.
Докато наблюдавах играта, облак мисли добиваше форма. Фигурата й растеше, обаче нарастваше и нейната недобронамереност. Въпросът не бе в това, което правеше, а в това, което не правеше. Батис бе мъртъв, а тя не изразяваше никакво чувство — нито за, нито против. В каква действителност живееше?
Не беше нужно да съм ясновидец, за да разбера, че бе живяла с гръб към Батис Каф и че ще живее с гръб към мен. Аз смятах, че тиранията на Батис действа като човешка дига, която задържа Анерис. Но след като тя се проби, оттам не потече нищо. Дори не бях сигурен, че чувствата, които тя би трябвало да е изживяла на фара, са подобни на моите. Дори се попитах дали е възможно този конфликт да й харесва, дали нейното самолюбие не се ласкае от това, че тя е наградата, за която воюват два свята.
Изхвърлих дървената обувка през балкона. Хванах я за бузите с две ръце. Прегръщах я и в същото време я затварях в затвор. Исках да разбере, че ми причинява повече болка от всички индови взети заедно. Исках да ме гледа, в името на свети Патрик, да ме погледне и може би да види един почтен мъж, без големи амбиции. Мъж, който търси само едно кътче, където да живее спокойно, далеч от всичко и от всички, от жестокостта и от жестоките. Нито тя, нито аз бяхме избирали условията на този грозен, студен, а сега и изгорен остров. При все това щеше да е нашата родина, докато живеехме тук, независимо дали ни харесва, или не, и на нас се падаше задължението да го направим обитаем. Но за да го постигна, се нуждаех тя да види в мен нещо повече от две въоръжени ръце.
Не знам в кой момент престанах да крещя и да я дърпам за бузите, за да започна с плесници. Бях така вбесен, че границата между обидата и насилието се превръщаше в цигарена хартия. Отвърна ми. Когато тя ме удряше с ципестите си ръце, имах чувството, че ме налагат с мокра кърпа по лицето. Когато аз й удрях плесници, не беше омраза, а безсилие. С последния удар я проснах на леглото. Лежеше свита като котка и ме чакаше на нокти.
Отказах се. Защо да се трепя? Какво печелех, като я биех? Нейното мълчание, нейното презрение, всичко ми показваше, че бях допълнение към нейните интереси и никога няма да съм нещо повече. Най-после разбирах пропастта, която ни разделяше: аз бях потърсил убежище в нея, а тя — във фара. Никога не са съществували толкова близки и толкова противоречиви принципи. Но това познание караше ли ме да я желая по-малко, да се нуждая по-малко от нея? Не. За нещастие, не. Тя въздействаше върху моята любов, както вулканът върху Помпей: разрушаваше я и същевременно я запазваше непокътната.