— Вие не можете да разберете — казах му аз. — Тук всичко е мътно.
— В това вече успях да се убедя! Едни мътни дълбини, натъпкани с ходещи акули!
— Наистина не ме разбирате.
С една ръка го хванах за врата и го повлякох към плажа. Аз не бях много по-силен, но той изживяваше момент на обърканост, а моите мускули бяха тренирани за ежедневието на острова. С две ръце обърнах главата му в посока към морето:
— Гледайте! — изревах аз. — Тази нощ сте пострадали от тях, нали? Сега гледайте добре: цял океан. Какво виждате?
Изскимтя нещо и падна на пясъка като пречупено чучело. Разплака се. Можех да отгатна какво е видял. Естествено, че можех. Ако беше някой от мъжете, способни да виждат друго нещо, никога не би дошъл на острова. Мразовит вятър помете мъглата. Слънцето беше по-ниско, отколкото си мислех. Престана да плаче.
— Откакто съм пристигнал на този остров, нищо не разбирам. Но истината е, че не искам да умра тук. — Той стисна юмрук. — Не искам.
— Ами тогава си вървете — отговорих му аз. — Този фар е мираж. Вътре няма да намерите никаква сигурност. Не влизайте там. Отивайте си, върнете се вкъщи.
— Да си ида? Как да си ида? — разпери ръце. — Огледайте се! Къде виждате някакъв морски съд? Намираме се на последното стъпало на планетата.
— Не вярвайте във фара — настоях аз. — Хората, стигнали дотук, са загубили вяра и се вкопчват в миражите. Но никой никога не е прегърнал мираж. — Гласът ми се промени. — Ако имате вяра, ще тръгнете по водата и ще се върнете там, откъдето сте дошли.
— Присмивате ми се, нали? А може би разговарям с безумец?
— Прекарали сте една нощ тук и все още се отнасяте с мен като с луд? — Костите ме боляха. — Уморен съм.
Седнах на един камък. Погледна ме изумен. Аз бях постъпил като вентрилоквист, моите вериги не ми позволяваха да вярвам в това, което току-що бях казал. За моя изненада обаче, неговите очи се превърнаха в две рязко просветлени точки. Не мигаше. Изправи се с дива енергия. Свали си обувките. Нави си крачолите на панталоните с отривисти жестове. Свали си сакото и очилцата.
Да, пое към водата. Без съмнения, без колебание. Гледах гърба на това крехко и решително момче и едно вдъхновение сви сърцето ми. Той се спря на неопределената граница между морето и земята. Една по-дълга вълна облиза краката му; аз самият почувствах тръпки от студ, които ми се предаваха по някаква невидима нишка. Изпитах съмнение. Ами ако си отиде оттук?
Пушката се изплъзваше от ръцете ми. Не можех да повярвам. Наистина вървеше по водата. Правеше една стъпка и още една и морето държеше краката му като течен мост. Отиваше си, отменяше фара и пороците, на които се основаваше нашата война. Беше разбрал, че с миражите не се спори. Рушеше всички страсти, всички перверзии, защото ги отричаше от самото начало. Това момче бе зениците на света: още няколко крачки и ще се събудим от кошмара.
Обърна се към мен възмутен:
— Какво, по дяволите, правя? — извика той с широко разтворени ръце. — Да не мислите, че съм добрият Исус?
И се върна обратно. Щом стъпи на твърда земя, той вече беше с дух на борец. Искаше да се бие до последен дъх. Говореше за „човекоподобните акули“, за отравяне на водата с арсеник, за обхващане на крайбрежието с мрежи, пълни с натрошени мидени черупки, които да послужат като ножове, за хиляди умъртвяващи стратегии. Приближих се до водата. На два пръста под повърхността можеха да се видят равните подводни скали, по които той беше стъпвал.
Седнах на плажа, прегърнал пушката си като новородено. Отпуснах се назад, докато гърбът ми намери пясъчен дюшек. Определено светът беше едно предвидимо място, без новости. Зададох си един от онези въпроси, на които си отговаряме, преди да сме ги изрекли. Къде ли ми беше триъгълникът, къде?
Слънцето залязваше.