— Не искам това никога да става. Чаках до рождения си ден — докато не станах на седем — за да отида сама до тоалетната. Със затворена врата и уединение.
Дръпната малко назад, очакваща неодобрението ми.
— А кой идваше с теб, преди да навършиш седем? — попитах я.
— Джейкъб и мама, и Мадлен, и Кармела ми правеха компания, преди да стана на четири години. После Джейкъб каза, че вече съм млада госпожица и с мен трябвало да идват само дами, затова спря да ме придружава. После, когато станах на седем години, реших да отида сама. Разплаках се, стана ми лошо и даже повърнах, но успях. Най-напред с леко притворена врата, а после и със затворена докрай, но не посмях да я заключа. В никакъв случай.
Същото нападателно изражение.
— Браво на теб.
Леко смръщване.
— Понякога още съм неспокойна. Пак ми се иска някой да е там, не да гледа… просто да е там и да ми прави компания. Но не моля никого.
— Браво на теб — повторих. — Ти си се преборила със страха и си го победила.
— Да — каза тя. Учудено.
Мъките се бяха превърнали в победа, и то май за първи път.
— Майка ти и Джейкъб казаха ли ти, че си свършила чудесна работа?
— Ами. — Пренебрежително махване с ръка. — Те винаги ми говорят приятни неща.
— Е, казвам ти, че си свършила чудесна работа. Спечелила си трудна битка. Това означава, че можеш да печелиш и други, да се пребориш и с други страхове. Един по един. Можем да работим заедно, да измъкваме страха, който искаме да преборим, да обсъждаме с теб как да го направим стъпка по стъпка. Бавно. За да не те плаши повече никога. Ако искаш, можем да започнем още от следващия път. В понеделник.
Станах.
Тя не помръдна от мястото си.
— Искам да поприказваме още малко.
— Аз също бих искал, Мелиса, но времето ни свърши.
— Съвсем мъничко.
Едва доловима нотка на хленч.
— Наистина трябва да свършваме. Ще се видим в понеделник, което означава само…
Докоснах я по рамото. Тя отблъсна ръката ми и очите й се напълниха.
Казах:
— Съжалявам, Мелиса, бих искал да…
Тя скочи от стола и насочи пръст срещу мен.
— Ако твоята работа е да ми помогнеш, защо не ми помогнеш веднага?
И тропна с крак.
— Защото сеансите ни трябва да имат край.
— Защо?
— Мисля, че знаеш.
— Щото трябва да посрещаш и други деца ли?
— Да.
— Как се казват те?
— Не мога да ти кажа, Мелиса. Спомняш си, нали?
— От къде на къде те да са по-важни от мен?
— Не са, Мелиса. Ти си много важна за мен.
— Тогава защо ме изхвърляш навън?
Преди да успея да отговоря, тя избухна в сълзи и тръгна към вратата за чакалнята. Последвах я, мислейки за хиляден път за светостта на четиридесет и пет минутните сеанси и за обожествяването на времето. Знаейки в същото време и важността от ограниченията. За всички деца изобщо и за това специално, което, изглежда, имаше толкова малко ограничения. Което бе обречено да изживее годините, при които се формира характер, в такъв ужасен и неограничен от нищо лукс на приказен свят.
Няма нищо по-страшно от приказния свят…
Когато влязох след нея в чакалнята, тя се бе вкопчила в ръката на Ернандес, плачеше и настояваше:
— Хайде, Сабино, хайде!
Той стоеше, без да помръдва, със стреснат и изненадан израз на лицето. Когато ме видя, изненадата се смени с подозрение.
— Малко е разстроена — казах аз. — Моля ви, предайте на майка й да ми се обади колкото е възможно по-скоро.
Неразбиращ поглед.
— Su madre — казах. — El telefono. Ще я чакам в понеделник в пет. Lunes. Cinco.
— Оке’ — изгледа ме той сърдито и впи пръсти в шапката си.
Мелиса тропна два пъти с крак и кресна:
— В никакъв случай! Никога повече няма да стъпя тук! Никога!
Енергично дърпане на закоравялата кафява ръка. Ернандес не помръдваше от мястото си и продължаваше да ме гледа изпитателно. Погледът на влажните му и тъмни очи се бе втвърдил, като че ли се чудеше дали да не ме накаже.
Помислих за всички защитни слоеве, обграждащи това дете, и колко неефективно е всичко това.
— Довиждане, Мелиса — казах аз накрая. — Ще се видим в понеделник.
— Няма да стане! — кресна отново тя и избяга навън.
Ернандес нахлупи шапката си и изтича подир нея.