— Естет — казах аз замислено. — А с какъв бизнес се занимаваше?
Той ме погледна високомерно.
— Говоря за Артър Дикинсън, сър.
Това пак нищо не ми говореше. Този човек ме караше да се чувствам като студент първокурсник. Обаче, вместо да си призная незнанието, продължих храбро:
— Разбира се. Големият филантроп.
Той продължаваше да ме гледа с немигащ поглед.
— И как най-накрая двамата се запознаха? — попитах.
— Процесът задълбочи загрижеността на господин Дикинсън… Слушаше показанията й, виждаше бинтованото й лице. Посети я в болницата. По случайност бе спонсор на същото това крило, в което бе настанена. Той разговаряше с лекарите и гледаше да й осигури най-доброто. Доведе най-добрия пластичен хирург — професор Албано Монтесино от Бразилия, истински гений. Човекът бе пионер в реконструкцията на лицевата част. Господин Дикинсън му уреди всякакви медицински привилегии и постоянен достъп до една от операционните. — По веждите на Дъчи заблестя пот. Той извади кърпичка и я попи. После продължи, вперил поглед право в очите ми: — Такава болка. Седемнадесет отделни операции, докторе. Само някой с вашия професионален опит би могъл да разбере какво означава това. Седемнадесет хирургически интервенции… и всяка една убийствена. Месеци възстановяване, пълна неподвижност дълги периоди от време. Сега можете да разберете защо е привикнала на самота.
Кимнах и казах:
— Операциите бяха ли успешни?
— Професор Монтесино бе доволен. Каза, че тя била един от най-големите му успехи.
— А тя съгласна ли е с него?
Неодобрителен поглед.
— Нямам честта да зная мнението й.
— Колко време я оперираха?
— Пет години.
Пресметнах наум.
— Значи през част от този период тя е била бременна.
— Да. Всъщност… Бременността прекъсна хирургическия процес. Промяната в тъканта, предизвикана от хормоните, физиологически рискове. Професор Монтесино каза, че трябвало да се чака и внимателно да се наблюдава. Предложи даже… прекъсване, но тя отказа.
— Бременността планирана ли беше?
Дъчи примигна усилено няколко пъти и отдръпна глава назад — като уморена костенурка — като че ли не вярваше на ушите си.
— Боже господи, сър, изобщо не се интересувам от мотивациите на работодателите си.
— Извинете ме, ако от време на време навлизам в необозначени територии, господин Дъчи — казах аз. — Просто се опитвам да събера колкото е възможно повече информация. За доброто на Мелиса.
Той намръщено се тросна:
— Ами тогава да говорим за Мелиса.
— Добре. Тя доста ми е разправяла за страховете си. А защо вие не ми разправите за своите впечатления, като я гледате отстрани?
— Моите впечатления ли?
— Вашите наблюдения.
— Моите наблюдения са, че тя е едно ужасно наплашено момиченце. Всичко я плаши.
— Например?
Той помисли малко.
— Например силни шумове. Те буквално я карат да подскача. Дори и тези, които не са особено силни. Понякога ми се струва, че тяхната внезапност я стряска. Внезапно зашумяло от вятъра дърво, стъпки… дори музика. Тези неща при нея много често предизвикват нервен припадък. Входният звънец. Доколкото съм забелязал, това става, когато тя е прекарала известно време в необичайно спокойствие.
— Застоява ли се самичка, представя ли си разни неща?
— Да. Представя си много. Приказва си самичка.
Затваряйки уста, той зачака коментар от моя страна.
Аз обаче продължих:
— А ярка светлина? Плаши ли се от нея?
— Да — каза той изненадано. — Да, плаши я. Спомням си даже една случка отпреди няколко месеца. Една от слугините си бе купила фотоапарат със светкавица и се помъкна из къщата да го пробва. — Отново неодобрителен поглед. — Изненада Мелиса, докато закусваше, и я снима. Звукът и блясъкът силно разстроиха детето.
— Разстроиха я в какъв смисъл?
— Сълзи, писъци, отказ от закуската. Едва не се задуши от рев. Дадох й да диша в един плик, докато дишането й се възстанови.