— Какво им става? – попита остро Балфур.
— Не знам. Назад. Назад?
— За бога – изпищя Грант, – върни ги обратно!
— По дяволите! – Кучкарят дръпна каишките, но кучетата отговориха с мощен лай и се стрелнаха напред.
— Внимавай! – извика Грант.
С писък на ужас кучкарят внезапно полетя към едно блато, разкъсвайки тънкия слой торфен мъх на повърхността му, започна да шляпа и да се бори, и едно от кучетата цопна с него, при което лаят му премина в писък. Животното се въртеше, разцепвайки тинята, като виреше нагоре глава от ужас.
— Спри да се бориш! – изкрещя Грант на кучкаря, и гласът му се смеси с воя на кучето. – Отпусни се и се наведи назад!
Но кучкарят беше прекалено завладян от паниката, за да обръща внимание.
— Помогнете ми! – извика той, като пляскаше, разпръсквайки тиня.
— Дръж куката! – изкомандва Балфур.
Един от екипа от специалните части вече беше смъкнал торбата си и развързваше един прът с голяма заоблена дръжка в единия край и широка примка на въже в другия. Той го издърпа напред като телескоп и клекна в единия край на блатото, нави въжето около китката си и протегна края с дръжката.
Кучето изджавка и зашляла.
— Помощ! – извика хванатият в капан мъж.
— Хвани дръжката, глупак такъв! – извика Грант.
Пискливият му глас сякаш стигна до съзнанието на пострадалия и той проумя какво му говорят. Протегна се и стисна дръжката в края на пръта.
— Дърпай!
Спасителят се изви казал, използвайки тялото си като лост, за да измъкне мъжа. Кучкарят стисна отчаяно, тялото му изплува бавно със засмукващ звук и той беше изтеглен на по-твърда почва, където легна, потръпвайки и опитвайки се да си поеме въздух, покрит целият с плътна тиня.
Междувременно кучето виеше като заклано, пляскаше ужасено в лепкавата тиня с крака.
— Улови с ласото предницата му! – извика Грант.
Един от мъжете вече бе извадил въжето си и правеше примка. Хвърли я към животното, но тя се оказа къса и не успя да стигне до него. То се бореше отчаяно и въртеше очи.
— Пак!
Мъжът хвърли въжето отново и този път успя.
— Стегни и дърпай!
Той се подчини, но кучето, усетило въже около шията си, се въртеше и се опитваше да се освободи от него.
Естерхази гледаше със смесица от ужас и възхищение.
— Ще потъне! – промълви кучкарят, който постепенно идваше на себе си.
Друг от хората приготви примка с хлабав възел, като ласо, и се приведе от брега, за да я метне леко. Пропусна. Той я дръпна обратно, поразхлаби я и се приготви да хвърли наново.
Но кучето потъваше твърде бързо. Сега вече само вратът му се подаваше над калта, всяко сухожилие се очертаваше като въже. Устата му зееше като розова пещера, от която се носеше скимтене подобно на човешки писък.
— Направете нещо, за бога! – проплака кучкарят.
Уууууууу. Ууууууууууууууууу – Кошмарният вой не стихваше.
— Пак! Хвърли го пак!
Мъжът отново метна ласото и отново не уцели.
И изведнъж, непредшествана дори от кратко гъргорене, настъпи тишина. Звукът от последния сподавен вой на кучето отекна сред тресавищата и замря. Калната тиня се бе затворила над него, повърхността й бе гладка. Блатото сякаш леко потръпна и застина.
Кучкарят, които се беше изправил на крака, се отпусна на колене.
— Кучето ми! О, Исусе Христе…
Балфур го изгледа ядно и заговори тихо, но настойчиво.
— Много съжалявам. Но се налага да продължим.
— Не можете просто да го зарежете.
Балфур се обърна към пазача на дивеч.
— Господин Грант, водете ни към хижа Кумбе. А вие, сър, доведете другата хрътка. Все още имаме нужда от нея.
Без повече приготовление, те поеха нататък. Кучкарят, с подгизнали от тиня дрехи и жвакащи крака поведе другото куче, което трепереше и се тресеше, напълно безполезно. Грант отново се движеше подобно зъл демон на набитите си крака, размахал тоягата, като спираше само от време на време, колкото да забие свирепо края й в земята и да изръмжи недоволно.
За изненада на Естерхази се оказа, че все пак не са се изгубили. Релефът започна да се издига и той различи отломките от хижата на фона на бледата светлина.
— Накъде? – обърна се Грант към него.
— Прекосихме я и минахме от другата страна.
Те се изкатериха по хълма и подминаха развалините.
— Мисля, че тук се разделихме – каза Естерхази и посочи мястото, където следата му се бе отделила от тази на Пендъргаст при опита му да го приклещи.
След като огледа земята, пазачът на дивеч изгрухтя и кимна.
— Води нататък – каза Балфур.