И точно тогава то се случи: внезапен, съкрушителен звук от сблъсък. Последва експлозия от червеникава козина, проблясването на рога – и самецът се втурна през тръстиките, единият му рог удари Пендъргаст, закачи оръжието му и го запрати във водата. Когато еленът се отдалечи, Пендъргаст се олюля и започна да удря наоколо с ръце в опит да запази равновесие – тогава Естерхази осъзна, че е бил хвърлен в една от засмукващите локви на тресавището, покрита с малко количество вода на повърхността.
Като вдигна пушката си от земята, Естерхази се прицели и стреля. Куршумът улучи агента в гърдите, събаряйки го назад във водата. Естерхази се прицели пак, подготви се отново да стреля, но спря. Един втори изстрел, втори куршум нямаше как да бъде обяснен – ако намереха тялото, разбира се.
Той смъкна пушката. Пендъргаст се бореше, хванат здраво от тресавището, силите му отслабваха. Върху гърдите му разцъфна голямо тъмно петно. Куршумът го беше улучил от дясната страна, но беше достатъчен да причини катастрофални поражения. Мъжът представляваше страхотна гледка: дрехите му бяха разкъсани и окървавени, светлата коса покрита с кал и потъмняла от дъжда. Той се закашля и от устните му излязоха кървави балончета
Това беше: като лекар Естерхази знаеше, че изстрелът е бил фатален. Беше пробил белия дроб, а разположението му предполагаше възможност да е разкъсал и подключичната артерия, което бързо щеше да напълни дробовете с кръв. Дори и да не потъваше безвъзвратно в тресавището, Пендъргаст щеше да е мъртвец до няколко минути.
До кръста в тинята, агентът спря да се бори и се взря в своя убиец. Леденият блясък на бледо сивите му очи говореше по-красноречиво за омразата и отчаянието му от всякакви думи и това разтърси до дъно Естерхази.
— Настояваш за отговор на въпроса си? – каза той. – Ето ти го. Никога не съм убивал Хелън. Тя е жива.
Не можеше да дочака края. Обърна се и си тръгна.
5.
Хижата изникна пред него. Прозорците й светеха в мръсно жълто под проливния дъжд. Джъдсън Естерхази сграбчи тежкия метален пръстен на вратата, дръпна я рязко и залитайки, влезе в коридора, по стените, на който висяха брони и големи еленови рога.
— Помощ! – извика той. – Помогнете ми!
Гостите стояха около огъня в голямата зала и пийваха след обяда кафе, чай и малки чаши малцово уиски. Всички се обърнаха и го изгледаха с изумление.
— Приятелят ми бе прострелян!
Тътенът на гръмотевица временно го заглуши, карайки прозорците да прозвънтят.
— Прострелян! – повтори Естерхази и рухна на пода. – Имам нужда от помощ.
След миг на леден ужас няколко души се втурнаха към него. Отпуснат на земята, със затворени очи, Естерхази усещаше как се скупчват около него и чуваше тихото жужене на гласовете им.
— Отстъпете назад! – долетя строгият шотландски глас на Кромърти, собственикът на хижата. – Оставете му въздух. Моля, дръпнете се.
Някой поднесе към устните му чаша уиски. Той отпи глътка, отвори очи и се помъчи да се изправи.
— Какво стана? Какво говорите?
Лицето на Кромърти се надвеси над него: добре поддържана брада, очила с телени рамки, пясъчно руса коса, ъгловата челюст… Лесно беше да го измами – Естерхази бе искрено ужасен, вледенен до мозъка на костите си и едва се държеше. Отпи втора глътка, а уискито прогори гърлото му като огън и му даде сили.
— Зет ми… Преследвахме един елен в блатата…
— Блатата? – процеди Кромърти, а гласът му доби внезапна острота.
— Същински великан… – Естерхази преглътна и се опита да се съвземе.
— Елате до огъня. – Като взе ръката му, Кромърти му помогна да се изправи. Роби Грант, старият пазач на дивеч, го подхвана от другата страна. Двамата му помогнаха да свали подгизналото си камуфлажно яке и го заведоха до креслото край огнището.
Естерхази се отпусна в него.
— Говорете – рече Кромърти. Останалите гости стояха с пребледнели лица.
— Горе от Бийн Диърг – започна той – забелязахме елен. Долу във Фаулмайър.
— Но вие знаете правилата!
Естерхази поклати шава.
— Така е, но това беше същинско чудовище. Тринайсет разклонения. Зет ми настоя. – Последвахме го навътре, чак до блатата. Тогава се разделихме…
— Вие с акъла си ли сте, бе хора? – Беше пазачът на дивеч, Роби Грант. Гласът му се извиси в пронизителен тенор. – Разделили сте се?
— Трябваше да го хванем натясно. Да го подгоним към блатата. А мъглите се спускаха, видимостта беше лоша, видях движение, стрелях… – Той спря и пое дълбоко дъх. – Улучих зет ми право в гърдите… – Раменете му се разтресоха и той покри лицето си с ръце.