— Да, нещо те потиска. Да не е заради онази шведка?
— Не, не е заради Биргита. В момента се случи нещо кофти, но няма да е за дълго. Ще оправя нещата.
— Добре.
Настъпи мълчание. Рядко се случваше Сьос да се умълчи.
— Ами, дочуване тогава.
— Ей, Хари?
— Да?
По гласа ѝ усети, че събира смелост да му зададе сериозен въпрос:
— Може ли вече да забравим за ония работи?
— За кои работи?
— Сещаш се, с онзи мъж. Ние с Андерш… се разбираме супер. Вече не ми се мисли за ония неща.
Хари се умълча. Пое си дъх.
— Той те прободе с нож, Сьос.
— Знам. — В гласа ѝ веднага се прокраднаха плачливи нотки. — Стига си го повтарял. Но повече не искам да мисля за това и точка.
Тя подсмръкна и Хари почувства стягане в гърдите си.
— Моля те, Хари.
— Не мисли за това. — Той се усети, че стиска здраво слушалката. — Не си го припомняй. Всичко ще се нареди.
Лежаха в слонската трева от близо два часа в очакване слънцето да залезе. На стотина метра от тях, в покрайнините на горичката, се намираше малка къща, построена в традиционен тайландски стил от бамбук и дърво с вътрешен двор в средата. Нямаше порта. Малка чакълеста алея извеждаше направо до входната врата. Пред къщата стоеше подобие на пъстра клетка за птици върху кол. Наричаха го пра пум — къщичка, закриляща дома от зли духове.
— Задължение на стопанина е да им построи отделна къща, за да не се нанесат в неговата — поясни Лиз и се протегна. — И да им принася в жертва храна, тамян, цигари и прочие, за да ги умилостивява.
— И мирясват ли?
— В този случай — явно не.
Липсваха доловими признаци на живот. Хари се опитваше да си отвлича вниманието от мисълта какво ще заварят вътре. Стигнаха едва за час път с кола от Банкок, а сякаш попаднаха в друг свят. Паркираха зад малка къща до улицата, покрай свинарник, и намериха пътека нагоре по стръмен горист склон чак до платото, където — според указанията на Руал Борк — се намирала къщата на Клипра. Гората имаше патиненозелен цвят, небето — ясносин, а птици във всички цветове на дъгата прелитаха над Хари, изтегнал се по гръб и заслушан в смълчаната природа. Първо си помисли, че е оглушал. Впоследствие съобрази каква е причината: откакто бе потеглил от Осло, не беше преживявал такава тишина.
С припадането на мрака всичко приключи. Започна се с откъслечно скрибуцане и жужене — все едно симфоничен оркестър си настройваше инструментите. После музикантите дадоха начало на концерт с квакане и гвачене, а когато към оркестъра се присъединиха вой и пронизителни сърцераздиращи крясъци от дърветата, те преминаха в кресчендо.
— Всички тези животни през цялото време ли са били тук? — попита Хари.
— Намерил кого да пита — отвърна Лиз. — Аз съм градско чедо.
Хари усети нещо студено да се допира до кожата му и светкавично си отдръпна ръката.
Льокен се засмя.
— Жабите са излезли на вечерна разходка, не се стряскай.
И наистина — след малко наоколо се напълни с жаби, подскачащи наглед безцелно насам-натам.
— Докато на лов са излезли само жаби, все ще изтрая.
— И жабите са храна — отбеляза Льокен и нахлупи черна качулка на главата си. — Където има жаби, има и змии.
— Шегуваш се!
Льокен сви рамене.
На Хари никак не му се питаше, но не се стърпя:
— Какви змии?
— Пет-шест вида кобри, зелена усойница, ръселова усойница плюс още доста. Внимавай, защото казват, че от трийсетте най-често срещани видове змии в Тайланд двайсет и шест са отровни.
— Мамка му — изпусна се Хари. — Как се разбира кои са отровни?
Льокен отново го изгледа, както старшина гледа новобранец.
— Хари, при такъв голям процент най-разумно е да приемеш, че всички са отровни.
Стана осем часът.
— Готова съм — заяви нетърпеливо Лиз и провери за трети път дали нейният „Смит и Уесън“ е зареден и със свален предпазител.
— Хвана ли те шубето? — попита Льокен.
— Само ме е страх, че няма да приключим, преди началникът да надуши какво става. Знаете ли каква е средната продължителност на живота на пътен полицай в Банкок?
Льокен сложи длан върху рамото ѝ.
— Добре. Да действаме.
Лиз притича приведена през високата трева и се изгуби в мрака.
Льокен огледа къщата с бинокъла за нощно виждане, докато Хари покриваше фасадата с карабина за лов на слонове, която Лиз бе издействала да му зачислят от оръжейния склад на полицията заедно с пистолет „Рюгер“ SP-101. Хари го постави в кобур на глезена си, а не, както беше свикнал, на рамото, защото в страна, където не се носят връхни дрехи, нараменните кобури просто не вършат работа. Пълната луна, изкачила се високо на небето, осигуряваше достатъчно светлина на Хари, за да вижда очертанията на прозорците и вратите.