Лиз премига веднъж с фенера — уреченият сигнал, че е заела позиция под единия прозорец.
— Твой ред е, Хари — напомни Льокен, защото забеляза колебанието му.
— Кой дявол те караше да разправяш тези страхотии за змиите? — Хари попипа ножа, затъкнат в колана му.
— Не ти ли допадат?
— От малкото, с които съм се срещал, имам лошо първо впечатление.
— Ако те ухапе някоя, само гледай да я хванеш, та лекарите да разберат каква противоотрова да ти бият. Дори да те ухапе повторно, няма кой знае какво значение.
Хари не виждаше дали Льокен се усмихва в тъмното, но беше почти сигурен.
Втурна се към къщата, която израсна от мрака. Понеже тичаше, имаше чувството, че силуетът на зяпналата драконова глава на покрива се движи. Въпреки това къщата изглеждаше безнадеждно мъртва. Дръжката на чука в раницата го удряше в гърба, но той дори не обръщаше внимание.
Добра се до втория прозорец, даде знак на Льокен и седна. Отдавна не беше тичал толкова. Вероятно затова сърцето му се разблъска тежко. Чу леко дишане до себе си. Льокен вече беше пристигнал.
Льокен категорично се възпротиви на предложението на Хари да използват сълзотворен газ. В царящата тъмнина газът само щеше съвсем да влоши видимостта им, пък и нямаха основания да предполагат, че Клипра ги чака с нож, опрян в гърлото на Рюна, та да прибягват до химическо оръжие.
Льокен показа на Хари юмрук — условният сигнал за начало на акцията.
Хари кимна и усети как устата му пресъхва — сигурен знак за бурен приток на адреналин към кръвта му. Дръжката на пистолета се хлъзна в изпотената му длан. Провери дали вратата се отваря навътре, преди Льокен да замахне с чука.
Лунната светлина се отрази в желязото и за секунда Льокен заприлича на сервиращ тенисист. После чукът се спусна с все сила и се стовари с трясък върху ключалката.
В следващия миг Хари беше вътре, а конусът от фенера зашари из стаята. Видя я веднага, но лъчът продължи да бяга из помещението, сякаш подвластен на собствена воля. Кухненски рафтове, хладилник, скамейка, разпятие. Вече не чуваше животинските звуци, само дрънченето на вериги, плискането на вълните в борда на яхта на пристанище в Сидни и крясъците на чайките, породени вероятно от проснатата на палубата, безвъзвратно бездиханна Биргита.
Маса с четири стола, долап, две бутилки бира, мъж на пода, неподвижен, с локва кръв под главата, ръката му — скрита под косата ѝ, пистолет под стола, картина на фруктиера и празна ваза. Натюрморт. Застинал живот. Мъртва природа — от френски. Лъчът я близна и Хари пак я видя — вдигнатата нагоре ръка, опряна на крака на масата. Чу гласа ѝ: „Усещаш ли?… Така ще живееш вечно.“ Все едно се опитваше да събере енергия за последен протест срещу смъртта. Врата, фризер, огледало. Преди да бъде заслепен, зърна отражението си за миг — фигура в черни дрехи с нахлузена качулка. Приличаше на палач. Хари изпусна фенера.
— Добре ли си? — Лиз сложи ръка на рамото му.
Той понечи да отговори, отвори уста, но оттам не излезе нищо.
— Това наистина е Уве Клипра — потвърди Льокен, приклекнал до мъртвеца. Гола електрическа крушка на тавана осветяваше сцената. — Странно. Месеци наред съм наблюдавал този човек. — Той докосна челото му.
— Не пипай! — Хари сграбчи Льокен за яката и го вдигна. — Да не си…! — Мигом го пусна. — Извинявай, просто… не докосвай нищо. Засега се въздържай.
Льокен си замълча, само го изгледа. Между веждите на Лиз се вряза познатата дълбока бръчка.
— Хари?
Той се тръшна на близкия стол.
— Всичко свърши, Хари. Мъчно ми е, всички страдаме, но това е краят.
Хари само поклати глава.
— Опитваш се да ми кажеш ли нещо, Хари?
Беше се надвесила над него. Обгърна тила му с голямата си топла длан. Мамка му, мамка му.
Хари стана, отблъсна я и излезе. Лиз и Льокен подхванаха разговор шепнешком. Хари вдигна очи към небето в търсене на звезда, но не успя да открие.
Наближаваше полунощ. Хари натисна звънеца. Отвори Хилде Молнес. Той сведе поглед. Появяваше се, без да се е обадил предварително, и по дишането ѝ усещаше, че тя е на ръба да заплаче.
Седнаха един срещу друг в дневната. Бутилката с джин не се виждаше никаква. Хилде изглеждаше с що-годе бистър ум. Избърса сълзите си.
— Искаше да стане скачачка, знаехте ли?
Той кимна.
— Но не я допуснаха до обикновените състезания, защото съдиите не знаели как да оценяват изпълнението ѝ. Някои дори възразиха, че било по-лесно да се скача само с една ръка и не било честно.
— Съжалявам — отрони Хари. Това бяха първите думи след влизането му.
— Тя не знаеше. Ако беше разбрала, нямаше да ми говори по този начин. — Лицето се сгърчи, Хилде Молнес изхлипа и сълзите рукнаха на вадички по бръчките около устата.