Мъжът го стрелна със задължителния мнителен поглед и отвори портата.
— Ще отключите ли и входната врата? — поиска Хари.
Охранителят скочи върху стъпенката на джипа и Хари отново усети погледа му върху себе си. Паркира в гаража. Мъжът задрънка с ключовете.
— Входната врата е от другата страна — уточни той и Хари едва не изтърси „знам“. Оня пъхна ключа и преди да го завърти, се обърна към Хари: — Виждали ли сме се някъде, сър?
Хари се усмихна. Кое ли го бе издало? Афтършейвът? Сапунът? Твърди се, че миризмата е онова сетивно възприятие, което се запечатва най-трайно в мозъка.
— Едва ли.
— Простете, сър — усмихна се охранителят. — Сигурно съм се припознал. Всички фаранги ми изглеждат еднакви.
Хари понечи да завърти очи, но се сепна.
— Я ми кажете, спомняте ли си синя дипломатическа кола да е пристигнала тук точно преди Клипра да замине?
Охранителят кимна.
— Виж, колите ги помня лесно. Зад волана седеше фаранг.
— Как изглеждаше?
— Както ви казах… — засмя се охранителят.
— С какво беше облечен?
Мъжът поклати глава.
— В костюм?
— Вероятно.
— Жълт костюм? Патешкожълто?
Охранителят смръщи чело и го погледна.
— В патешкожълто ли? Кой си купува костюм в патешкожълто?
— Все някой — сви рамене Хари.
Озова се в коридора, откъдето се бяха вмъкнали двамата с Льокен, и забеляза малка кръгла дупка в стената. Някой сякаш се бе опитал да пробие дупка със свредел, за да окачи картина например, но се бе отказал. Или пък се бе появила по съвсем друга причина.
Качи се в кабинета, прелисти книжата, включи компютъра — действаше по-скоро наслуки, отколкото по предварителен план — и устройството му поиска парола за достъп. Хари опита с МАН Ю. Неправилна парола.
Не грешна, а неправилна.
Деликатен език е английският.
„ОЛД ТРАФОРД“. Пак неправилна парола.
Оставаше му още един, последен опит, преди системата да го изхвърли. Огледа стаята в търсене на отправна точка за предположенията си. Той, например, какви думи избираше за пароли? Позасмя се. Ами разбира се. Най-често използваната парола в Норвегия. Внимателно набра буквите: „ПАРОЛА“. Натисна ентър.
Компютърът сякаш се подвоуми. После угасна и на екрана се изписа вече не толкова деликатно съобщение с бели букви на черен фон, че системата му отказва достъп.
— Мамка му.
Опита се да рестартира компютъра, но се появи само бял екран.
Зае се отново да прелиства книжата, откри осъвременен списък с акционерите на „Пуридел“. Нов акционер, „Елем Лимитид“, беше вписан с три процента от акциите. „Елем“. Споходи го шантава идея, но той я отмина.
В едно долно чекмедже намери инструкциите за употреба на телефонния секретар. Погледна часовника и въздъхна. Не му оставаше друго, освен да ги изчете. След половин час Хари вече прослушваше записите. Гласът на Клипра нареждаше предимно на тайски, но въпреки това Хари чу на няколко пъти да се споменава името Пуридел. След три часа реши да прекрати. Разговорът с посланика в деня на убийството просто не фигурираше на запис. Всъщност в деня на убийството нямаше записан нито един разговор. Хари прибра една от лентите в джоба си, изгаси осветлението и не пропусна възможността на излизане от стаята да тегли един ритник на компютъра.
Четирийсет и шеста глава
Не изпитваше нищо особено. Да присъства на това погребение беше все едно да гледа повторение на телевизионна програма. Същото място, същият свещеник, същата урна, същият шок за очите, когато излезеш на слънце след церемонията. А най-горе на стълбите стояха същите хора и се споглеждаха объркано. Е, почти същите. Хари поздрави Руал Борк.
— Вие сте ги намерили, разбрах — каза само той.
Сива ципа замъгляваше иначе будните му очи, изглеждаше променен, сякаш случилото се го бе състарило.
— Да, ние ги открихме.
— Беше толкова млада. — Прозвуча като въпрос. Борк като че ли искаше някой да му обясни как е възможно подобно нещо.
— Страшна жега — подхвърли Хари, за да смени темата.
— Там, където отиде Уве, е по-горещо — отбеляза Борк със сурова, горчива нотка в гласа. Попи челото си с носна кърпа. — Осъзнах, че искам да си отдъхна от тази жега. Купих си билет за вкъщи.
— За вкъщи ли?
— За Норвегия. Резервирах първия свободен билет. Обадих се на синчето и му казах, че искам да го видя. След известно време се усетих: ами на телефона не беше той, а синът му. Хе-хе. Май започвам да оглупявам от възрастта. Слабоумен дядка, ще съм картинка и половина.
Под сянката на църквата, откъснати от останалите, стояха Санпет и Ао. Хари се приближи и отвърна на поздрава им по тайски маниер.
— Може ли един кратък въпрос, Ао?