Погледът ѝ се отмести трескаво към Санпет, преди да кимне.
— Вие разпределяте постъпващата кореспонденция в посолството. Спомняте ли си да сте получавали писмо от компания на име „Пуридел“?
Тя се позамисли и се усмихна извинително:
— Не си спомням такъв подател. Получаваме страшно много писма. Ако искате, ще потърся в кабинета на господин Молнес. Вероятно ще отнеме време. Той не беше от най-подредените.
— Нямам предвид писмо, адресирано до посланика.
Тя го изгледа с недоумение.
Хари въздъхна.
— Дори не знам дали това е от значение, но бихте ли ми се обадили, ако изникне нещо?
Ао пак погледна Санпет.
— Тя ще ви се обади, полицай — увери го той.
Хари чакаше в кабинета ѝ. Лиз нахълта запъхтяна. По челото ѝ блестяха капчици пот.
— Майчице мила. Асфалтът пари през обувките.
— Как мина брифингът?
— Горе-долу добре. Шефовете честитиха разкриването на случая и не зададоха никакви по-конкретни въпроси по доклада. Приеха безусловно дори обяснението, че сме заподозрели Клипра заради анонимен сигнал. Ако началникът на полицията се досеща какво става, явно е решил да не вдига патърдия.
— Така и очаквах да постъпи. Нищо няма да спечели от евентуален скандал.
— Сарказъм ли долавям, господин Хуле?
— Ни най-малко, госпожице Кръмли. Просто един млад, наивен полицай започва да схваща правилата на играта.
— Сигурно. Но вътрешно всички са доволни от смъртта на Клипра. Един съдебен процес неминуемо би предизвикал куп неприятни разкрития, които касаят не само двама-трима висшестоящи полицаи, а и институциите в двете ни страни.
Лиз изхлузи обувките си и се облегна доволно. Пружините на стола проскърцаха и из стаята се разнесе характерният мирис на потни крака.
— Това устройва удивително добре доста хора, не мислиш ли?
— Какво имаш предвид?
— Не знам. Просто ми се струва, че вони.
Лиз погледна пръстите на краката си и стрелна мнително Хари.
— Някой казвал ли ти е, че страдаш от параноя?
— И още как. Понякога обаче и параноиците ги преследват.
— Давай го малко по-кротко, Хари — изгледа го с недоумение тя.
— Ще се опитам.
— Кога заминаваш?
— Веднага щом говоря с патолога и криминалистите.
— За какво ти е да говориш с тях?
— За да се отърся от параноята. Сещаш се… разни шантави идеи не ме оставят на мира.
— Да, да… Ял ли си?
— Да — излъга Хари.
— Дявол да го вземе. Мразя да се храня сама. Ела поне за компания.
— Друг път, а?
Хари стана и излезе от кабинета.
Младият патоанатом бършеше стъклата на очилата си и говореше. От време на време паузите между отделните думи ставаха толкова продължителни, че Хари започваше да се пита дали и бездруго мудният словесен поток не е секнал окончателно. После обаче от устата на патоанатома се изцеждаше нова дума, след нея се нанизваше втора, те слагаха край на временната „суша“ и мисълта отново потичаше. Дали пък не говореше така предпазливо, притеснен да не допусне грешка на английски?
— Мъжът е лежал там два дни — докладва патоанатомът. — Ако беше прекарал още малко на тази жега, тялото му щеше… — напълни бузите си с въздух и разпери ръце встрани, за да онагледи думите си, — … да се надуе като огромен балон с хелий. И щеше да смърди ужасно. Колкото до момичето… — погледна Хари и пак изду бузи — … положението е същото.
— Колко бързо е издъхнал Клипра от огнестрелната рана?
Патоанатомът навлажни устни, докато обмисляше отговора си. Хари усещаше колко бавно се ниже времето.
— Бързо.
— А тя?
Тайландецът прибра носната кърпа в джоба си.
— Мигновено. Куршумът е пробил вратен прешлен.
— Мисълта ми е възможно ли е един от двамата да се е движил, след като е бил ранен? Например, да е получил конвулсии?
Патоанатомът си сложи очилата, провери дали ги е нагласил добре и пак ги свали.
— Не.
— Някъде ми попадна информация, че по време на Френската революция, преди изобретяването на гилотината, палачите обезглавявали осъдените с голи ръце. Обещавали на клетниците да бъдат помилвани, ако случайно палачът не сполучи с удара и те успеят да се изправят и да слязат от ешафода. Действително, имало доста случаи хора да се изправят, макар и обезглавени, но след няколко крачки рухвали на ешафода — за огромно удоволствие на публиката, разбира се. Ако не ме лъже паметта, някакъв учен обяснява този феномен по следния начин: мозъкът предава предварително команди към тялото, а мускулите ги изпълняват, ако непосредствено преди да отрежат главата, сърцето получи бурен приток на адреналин. Аналогично е обяснението и при закланите кокошки, които скачат без глави.