— Какво правиш тук по това време, Санпет?
— Току-що закарах господин Турхюс. Няма смисъл тепърва да си лягам, защото само след няколко часа трябва да взема госпожица Виг. — Санпет запали и автомобилът се понесе плавно през смълчаните улици в жилищния квартал.
— Къде ходи Турхюс след полунощ?
— Искаше да види Патпонг.
— Аха. Препоръча ли му някой бар?
— Не, той явно си беше набелязал заведение. Всеки си знае най-добре от какво лекарство има нужда.
Двамата се спогледаха в огледалото.
— Сигурно си прав — кимна Хари и се извърна към прозореца.
Излязоха на Рама V. Нямаше почти никакво движение. От товарната платформа на един пикап в тях се взираше беззъба старица. На Хари му се стори някак позната. Неочаквано тя се усмихна. Чак след няколко минути той съобрази, че всъщност жената не може да види нищо през затъмнените стъкла, а се усмихва на собственото си отражение в тях.
Четирийсет и девета глава
Това беше краят и Ивар Льокен го знаеше. Нито една фибра от тялото му не се беше предала, но въпреки това краят наближаваше. Паниката прииждаше на талази, заливаше го и се отдръпваше. През цялото време той си даваше сметка, че му предстои сигурна смърт — извод, базиран на съвсем рационална основа. Мисълта за предстоящото обаче смразяваше жилите му. Преди години попадна в бамбуков капан до Ми Лай, една пръчка прониза бедрото му, а друга — ходилото му чак до коляното. Тогава нито за секунда не помисли за смъртта. В Япония изгаряше от треска и лекарите му съобщиха за необходимостта да ампутират крака му. Тогава искаше да умре, но със съзнанието, че смъртта просто не е вариант, че такава възможност не съществува. Дойдоха с упойката, ала той изби спринцовката от ръцете на сестрата.
И му позволиха да си задържи крака. „Докато изпитваш болка, живееш“ — надраска той върху стената над леглото си. Прекара близо година в болницата в Окабе, преди да спечели битката със собствената си инфектирана кръв.
Каза си, че е живял дълго. Ами да. Какво повече да иска. Беше срещал мнозина много по-нещастни. Защо тогава да се съпротивлява? Така или иначе Льокен се бореше. Тялото му отказваше да се предаде, както самият той цял живот се беше противопоставял: на нагона, който го тласкаше към престъпления; на усилията да го съсипят, когато го разжалваха; на изкушението да се поддаде на самосъжаление, когато унизителните спомени разкървяваха стари рани. Ала най-яростно Льокен се бе противопоставял на порива да си затваря очите. И не си беше спестил нищо: нито битките, нито страданията, нито жестокостите. Беше се борил сърцато и бе запазил човечността си. Спокойно можеше да каже, че е живял дълго. Дори сега не затваряше очи, не си позволяваше дори да мигне. Льокен знаеше, че е пътник. Да имаше сълзи, би заплакал.
Лиз погледна часовника: осем и половина. С Хари чакаха в караоке бар „При Мили“ от близо час. Дори Мадона на снимката започна да изглежда по-скоро изнервена, отколкото хищна.
— Къде се губи този човек? — въздъхна Лиз.
— Ще дойде — увери я Хари. — Льокен ще дойде.
Застанал до прозореца с вдигната щора съзерцаваше как светли конуси от автомобили се точат по Силом Роуд и пронизват отражението му.
— Кога се чу с него?
— Веднага след като говорих с теб. Беше си вкъщи. Тъкмо стягал оборудването и сортирал снимки. Ще дойде.
Хари притисна опакото на дланите си към клепачите си. Беше осъмнал със зачервени, възпалени очи.
— Да започваме, Лиз.
— С кое? Още не си ми обяснил какво предстои.
— Ще направим обзор на всички събития дотук. Последна възстановка.
— Съгласна. Но защо?
— Защото през цялото време сме били на грешен път.
Хари пусна шнура и щората рязко се разпъна надолу. Чу се звук, сякаш предмет пада през гъста листовина.
Льокен седеше на един стол. Пред него на масата лежаха наредени няколко ножа. С помощта на който и да е от тях за секунди можеше да се отнеме човешки живот. Направо поразително е колко лесно е да убиеш. Толкова лесно, че понякога изглежда невероятно как хората изобщо достигат възрастта си. С едно движение, все едно разрязваш ябълка на две, можеш да прережеш гърлото на човек. Кръвта руква на талази със скорост, обясняваща защо смъртта настъпва за секунди — с уговорката, естествено, че действа човек, който все пак си разбира от занаята.
Виж, намушкването в гърба изисква по-голяма точност. Не е изключено да нанесеш двайсет, дори трийсет прободни рани, без да нанесеш фатални поражения, а само да накълцаш човешка плът. Но ако си наясно с човешката анатомия и знаеш къде да забиеш ножа, за да пробиеш бял дроб или да засегнеш сърцето, е, тогава, работата е лесна. Намираш ли се с лице към жертвата, най-добре е да се прицелиш ниско и да дръпнеш ножа нагоре, за да мине под ребрата и да стигне до жизненоважните органи. В гръб обаче става по-лесно — пронизваш жертвата леко встрани от гръбнака.