— Да.
Десет минути по-късно вече нямаше капка съмнение. Полицаите държаха Льокен да ги отведе до мястото на тайната среща. Той само недоумяваше как началникът на полицията е надушил за срещата на тримата. И защо се е почувствал толкова засегнат, че един от старши инспекторите е встъпил в — макар и донякъде нерегламентирано — сътрудничество с чужденец. Вероятно съвместната им работа не беше съвсем по правилата, но пък даваше резултати.
Движението по Суа Па Роуд спря напълно. Шофьорът се вмъкна в пролуката, отворила се зад един автобус, и посочи колоните между платната. Миналата седмица паднала стоманена греда и убила човек, докато шофирал — прочел го във вестника. Публикували и снимки от инцидента. Таксиметровият шофьор поклати глава, извади една гюдерия и избърса таблото, прозорците, статуетката на Буда и снимката на кралското семейство, после с въздишка разгърна „Тай Рат“ над волана и отвори на спортните страници.
Льокен надзърна през задния прозорец. Между таксито и тойотата имаше само две коли. Погледна си часовника. Седем и половина. Не намери ли начин да разкара тези досадници, ще закъснее. Взе решение и почука с пръст по рамото на шофьора.
— Видях познат — каза на английски и посочи зад гърба си.
Мъжът го изгледа недоверчиво — сигурно се опасяваше чужденецът да не офейка, без да си плати сметката.
— Ей сега се връщам — увери го Льокен и едва успя да се провре през открехнатата врата, не можеше да се отвори по-широко.
„Скъсих си живота с още един ден“ — помисли си той, вдишвайки въглероден диоксид в концентрация, достатъчна да усмърти цяло семейство плъхове, и тръгна спокойно към тойотата. Единият фар явно бе вдлъбнат от удар, защото светлината биеше право в очите на Льокен. Той подготвяше наум речта си и предвкусваше удоволствието от смаяните им физиономии. Скъси разстоянието до два-три метра. Лицата на двамата пътници се избистриха. Изведнъж Льокен изпита несигурност. Нещо във външния им вид не се връзваше с неговите представи. Повечето полицаи, наистина, не пращят от акъл, но поне знаят, че когато следиш някого, правило номер едно е да не биеш на очи. Пътникът на пасажерската седалка носеше очила, макар слънцето да бе залязло отдавна, а мъжът зад волана имаше тънка плитчица на гърба; не беше нещо необичайно сред китайците в Банкок, но и без нея видът му правеше силно впечатление. Льокен понечи да се връща, ала вратата на тойотата се отвори.
— Мистел — подхвана благ глас.
Тук ставаше нещо. Льокен се опита да се върне в таксито, някаква кола обаче се беше намърдала зад него и му отрязваше пътя. Обърна се към тойотата. Китаецът вървеше към него.
— Мистел — повтори той.
Автомобилите в отсрещното платно потеглиха. Шумът от двигателите прозвуча като шепот в ураган.
Веднъж Льокен уби човек с голи ръце. Строши гръкляна му със саблен удар, както ги бяха обучили в тренировъчния лагер в Уисконсин. Ала оттогава изтече много вода. Тогава беше млад. И се боеше за живота си. Сега не се страхуваше за живота си. Беше просто бесен.
Едва ли имаше значение дали е изплашен, или разгневен.
Когато усети как две ръце го сграбчват и го вдигат във въздуха, Льокен знаеше, че това е без значение. Опита се да извика, но нападателят изби от дробовете му въздуха, необходим на гласните струни да произведат трептения. Звездното небе се завъртя бавно и го замени тапициран таван на кола.
Усети топъл, пробождащ дъх в тила си и погледна през предното стъкло на тойотата. Мъжът със слънчевите очила стоеше до таксито и през смъкнатия прозорец подаваше сноп банкноти на шофьора. Хватката около тялото му се разхлаби и Льокен пое жадно, с продължително треперливо вдишване мръсния въздух като изворна вода.
Прозорецът на таксито се вдигна, мъжът с очилата тръгна към тойотата, свали си очилата и когато мина под светлия конус на счупена улична лампа, Льокен го позна.
— Йенс Бреке? — смаяно прошепна той.
Петдесета глава
— Йенс Бреке? — възкликна Лиз.
Хари кимна.
— Абсурд! Нали представи алиби, онази проклета лента, устойчива на всякакви опити за манипулация, дето доказва, че се е обадил на сестра си в осем без петнайсет.
— Наистина се е обадил, но не от кабинета си. Попитах го защо му е хрумнало да звъни на сестра си, заклета работохоличка, в дома ѝ в разгара на работния ден. Съвсем бил изключил кое време било тогава в Норвегия.
— И?
— Къде се е чуло и видяло валутен посредник да забрави за часовата разлика?
— И защо според теб те е излъгал?
— Набрал е домашния номер на сестра си, но нито е имал време, нито за какво да говори с нея; трябвало му е само да се включи телефонният секретар.