Лиз прекъсна хода на мислите му.
— И какво ще правим сега, инспекторе?
— Ще чакаме — отвърна той. — Ще дадем още половин час на Льокен. Не се ли появи, ще се обадя на Бреке.
— Ами ако и Бреке не вдигне?
— Тогава ще звъннем на началника на полицията и ще вдигнем всички на крак.
Лиз процеди няколко псувни през стиснати зъби.
— Казвала ли съм ти за пътните полицаи?
Йенс погледна екрана на Льокеновия телефон и избухна в смях. Звъненето замлъкна.
— Хубав телефон си имаш, Ивар. „Ериксон“ добре са си свършили работата, а? На екрана се изписва номерът на човека, който те търси, и ако не искаш да говориш с него, просто не вдигаш. Ако не греша, някой е започнал да се чуди къде се бавиш. Защото едва ли имаш много приятели, които да ти звънят по това време на денонощието, нали, Ивар?
Метна телефона над рамото си. Уо пъргаво отскочи встрани и го улови.
— Разбери чий е номерът и го локализирай. Веднага. — Йенс седна до Льокен. — Ако не получиш лекарска помощ съвсем скоро, нещата ще станат необратими, Ивар.
Стисна ноздрите си с два пръста и погледна към пода, където около стола се беше образувала локва.
— Излагаш се, Ивар.
— Караоке бар „При Мили“ — чу се зад тях на насечен английски. — Знам къде е.
Йенс потупа Льокен по рамото.
— Съжалявам, но се налага да излезем, Ивар. Като се върнем, тръгваме към болницата. Обещавам.
Льокен усети вибрациите от отдалечаващи се стъпки. Очакваше всеки момент да усети въздушната струя, изтласкана от затръшната врата. Въздухът обаче не помръдна. Гласът до ухото му сякаш долиташе отдалече:
— А, да. Съвсем щях да забравя, Ивар. — Горещ дъх лъхна слепоочието му. — Ще ни трябва нещо, с което да ги завържем за коловете в реката. Ще ни услужиш ли с турникета? Ще ти го върна. Имаш думата ми.
Льокен отвори уста и усети как лигавицата в гърлото му се раздира от мощния му рев. Някой друг, а не той, пое командването в мозъка му и той усети как дърпа ожесточено кожените ремъци, докато гледа как кръвта плиска върху масата, а ръкавите на ризата му пият от нея, подгизват и се обагрят в червено. Изобщо не усети въздушната струя от затръшнатата врата.
Някой почука леко по вратата и Хари подскочи.
Неволно направи гримаса, защото видя не Льокен, а момичето с „рогчетата“.
— Вие Хали, съл?
— Да.
— Телефон за вас.
— Какво ти казах? На бас за сто бата, че е попаднал в задръстване — настоя на своето Лиз.
Хари последва момичето до рецепцията и мимоходом забеляза, че има същата гарвановочерна коса и източена шия като Рюна. Загледа се в късите черни косъмчета по тила ѝ. Тя се обърна, усмихна се бързешком и му протегна слушалката.
— Ало?
— Хари? Аз съм.
Хари усети как кръвоносните му съдове се разширяват, докато сърцето му бясно изпомпва кръвта по тялото му. Пое си дълбоко дъх и подхвана спокойно и отчетливо:
— Къде е Льокен, Йенс?
— Ивар ли? Остави се, затрупан е с работа. Направо му се откъснаха ръцете.
По гласа му Хари разбра, че театърът е приключил. Сега говореше Йенс Бреке — онзи Бреке, с когото разговаря за пръв път в кабинета му. Беше се завърнал заядливият, предизвикателен тон на човек, уверен в победата си, ала не иска да се наслади на тържеството си, преди да нанесе смъртоносния удар. Хари се мъчеше да мисли бързо. По каква причина обстоятелствата се бяха развили в негов ущърб? Кое бе обърнало нещата така, че той да изпадне в губеща позиция?
— Чаках да се обадиш, Хари. — Гласът не беше на отчаян човек, а на човек, поел управлението с ръка, небрежно отпусната на волана.
— Ти ме изпревари, Йенс.
— Ами аз май непрекъснато ти водя с една крачка, Хари — засмя се дрезгаво той. — Какво е чувството?
— Изтощително. Къде е Льокен?
— Искаш ли да знаеш какво каза Рюна, преди да умре?
Хари усети мравучкане по челото.
— Не — чу гласа си сякаш отстрани. — Интересува ме само къде е Льокен, какво си му сторил и къде да те намерим.
— Три желания наведнъж не са ли малко множко?
Мембраната в микрофона на телефона се разтресе от смеха му. Нещо друго обаче се опитваше да привлече вниманието на Хари, само дето той не си даваше сметка какво. Смехът секна отведнъж.
— Имаш ли представа колко жертви прави човек, за да осъществи такъв замисъл, Хари? Колко усилия хвърля, за да се подсигури и да се застрахова срещу всички рискове, да действа заобиколно, за да остане чист като сълза? За физическия дискомфорт изобщо не говорим. Самото убийство е едно на ръка, но с него несгодите не се изчерпват. Да не мислиш, че ми беше приятно да търкам нара? Колкото и да не ми вярваш, наистина не понасям да стоя затворен.