— Тогава защо ти беше да предприемаш толкова обходни маневри?
— И преди съм ти казвал: елиминирането на риска си има цена, но си струва усилията. Винаги си струва. Заслужаваше си, например, цялата работа, която ми отвори накисването на Клипра.
— Ами да си беше спестил затрудненията. Защо просто не ги пречука и не нагласи нещата, все едно е дело на мафията?
— Разсъждаваш като неудачниците, които преследваш в качеството си на полицай, Хари. Вие сте като патологично хазартните типове. Не мислите в дългосрочен план. Можех, разбира се, да убия Молнес, Клипра и Рюна по много по-прост начин и да се погрижа да не остават следи. Но пак нямаше да се отърва от подозрения. Защото когато вляза във владение на състоянието на Молнес и на „Пуридел“, щеше да стане очевидно, че съм имал мотив да убия и тримата, нали? Три убийства и един-единствен човек с интерес от тяхната смърт. Дори полицията щеше да събере две и две, не мислиш ли? Даже да не разполагате с уличаващи доказателства, бихте могли сериозно да ми вгорчите живота. Затова се наложи да режисирам алтернативен сценарий, в който един от мъртъвците да е виновникът. Развръзката не биваше да е нито твърде сложна за вашите умове, но пък твърде елементарна, а такава, че да ви се стори съвсем приемлива. Всъщност ми дължиш благодарност, Хари. Ако не бях аз, как щеше да се изявиш като талантлив детектив, погвайки Клипра, а?
Хари слушаше с половин ухо. Върна се една година назад. Тогава също чуваше глас на убиец по телефона. Онзи път водата на заден план бе издала местоположението му, а сега зад гласа на Бреке долиташе слаба музика, която можеше да звучи къде ли не.
— Какво искаш, Йенс?
— Какво искам ли? Ама наистина, какво искам всъщност? Да си побъбрим, предполагам.
„Да ме забавиш — поправи го наум Хари. — Искаш да ме забавиш. С каква цел?“ Потракваха електронни барабани, пищеше кларнет.
— Но ако те интересува по-конкретно, обадих се само да ти кажа…
I Just Called To Say I Love You! Хари позна песента по инструментала.
— … че на колежката ти някоя и друга козметична корекцийка по лицето няма да ѝ е излишна. Ти как мислиш, Хари? Хари?
Увисналата на шнура слушалка се люлееше наляво-надясно над пода.
Докато тичаше по коридора, Хари усети сладкия прилив на адреналин, като след инжекция. Момичето с „рогчетата“ отстъпи стреснато към стената, когато той пусна слушалката, извади пистолета „Рюгер“ от кобура на глезена и го зареди с едно движение. Дали го чу, че ѝ заръча да повика полиция? Сега нямаше време да мисли за това. Ритна първата врата и над мушката му изникнаха четири изплашени лица.
— Простете.
В следващата стая едва не натисна спусъка, но навреме си даде сметка какво всъщност вижда: насред пода дребен тъмнокож тайландец в сребрист костюм и слънчеви очила стоеше широко разкрачен. Човекът имитираше Елвис Пресли, макар текстът на „Hound Dog“ да заседна в гърлото му.
Хари огледа коридора. Имаше общо към петдесет стаи. Да се върне ли за Лиз? Някъде в главата му се бе задействала аларма, но обремененият му мозък се бе опитал да я изключи. Сега изведнъж тя прозвуча силно и ясно: Лиз! По дяволите, Йенс действително бе успял да го забави.
Хукна по коридора и зад ъгъла видя отворената врата на тяхната стая. Вече не мислеше, не се боеше, не се надяваше, просто тичаше и знаеше, че е преодолял задръжките, възпиращи нормалните хора да убиват. Това не беше кошмар. Този път не тичаше във вода към живота. Влетя през вратата и видя Лиз, сгърчена зад дивана. Понечи да се завърти, но закъсня. Нещо го цапардоса по бъбреците, изби му въздуха и в следващия миг стисна гърлото му. Видя намотания кабел на микрофона отпред. Миризмата на къри от дъха на нападателя лъхаше на талази.
Хари блъсна слепешката с лакът назад, удари нещо, чу се стон.
— Тай — прозвуча нечий глас, а от забития точно под ухото му юмрук му се зави свят.
Поправката на щетите от новополучената контузия в челюстта щеше да му излезе много скъпо. Примката около врата му се стегна. Опита се да подпъхне пръст под кабела, но без успех. Изтръпналият му език изскочи от устата, сякаш някой го буташе отвътре. Нищо чудно и да се размине със солената сметка при зъболекаря. Вече започна да му причернява.
Мозъкът му набъбна в главата. Не издържаше. Опита да се предаде на смъртта, но тялото не се предаваше. Машинално вдигна ръка нагоре, ала този път нямаше кепче, което да го спаси. Оставаше му само да се моли. Както се молеше за безсмъртие на площад „Сиам“.