Грохотът взриви тъпанчетата му. Три пъти. Играе на сигурно. Гърбът му се удари в стената, после в пода или бог знае къде. Миризмата на барут смъдеше в носа му. Барут. Нищо не разбираше. Нали Йенс уж стреля три пъти? Не трябва ли вече да е престанал да усеща каквито и да било миризми?
— Проклятие! — извика някой сякаш изпод възглавница.
Димът се разнесе и Хари видя Лиз, седнала, облегната на стената, с димящ пистолет в ръка. С другата притискаше корема си.
— По дяволите, улучи ме! Там ли си, Хари?
„Тук ли съм?“ — запита се той. Спомни си смътно как някой го ритна по хълбока и го обърна.
— Какво стана? — извика Хари, все още наполовина глух.
— Изпреварих го и стрелях. Раних го. Сигурна съм. Как успя да се измъкне, да му се не види?
Хари се надигна, подпря се, събори чашите от масата и накрая се задържа на краката си. Левият беше изтръпнал. Дали изтръпнал беше точната дума? Попипа крачола си. Оказа се подгизнал. Не погледна от какво. Протегна ръка.
— Дай ми пистолета, Лиз.
По балатума до вратата имаше кръв. Натам. Тръгвай натам, Хуле. Просто следвай „маркировката“. Погледна Лиз. Върху синята ѝ риза, между пръстите, разцъфваше алена роза. По дяволите!
Тя изохка и му подаде пистолета.
— Апорт, Хари.
Той се поколеба.
— Това е заповед, дявол да го вземе!
Петдесет и втора глава
Влачеше крака си крачка по крачка с надеждата да не поддаде съвсем. Пред очите му танцуваха звездички, знаеше, че мозъкът търси начин да избяга от болките. Подмина момичето на рецепцията. Тя сякаш позираше за „Вик“ на Едвард Мунк — неподвижна, от устните ѝ не се отрони нито звук.
— Извикай линейка! — изкрещя Хари и тя се събуди от вцепенението си. — Лекар!
И изскочи навън. Вятърът беше утихнал, беше горещо, угнетително горещо. Напреки на шосето стоеше кола, по асфалта личаха спирачни следи, вратата зееше отворена, навън шофьорът ръкомахаше. Сочеше във въздуха. Хари вдигна ръце нагоре и изскочи на платното, без изобщо да се оглежда. Видят ли, че не му пука, най-вероятно ще спрат. На това разчиташе. Керван от сиви силуети на слонове се извисяваше над него върху звездното небе. Мозъкът се включваше откъслечно като развалено автомобилно радио. Самотен тръбен зов изпълни нощта. До краен предел. Хари усети как го засмуква вакуумът от тир, надул клаксон, и едва не смъква ризата от гърба му, след като обръсва петите му.
Съвзе се. Очите му затърсиха нагоре по бетонните стълбове. Жълт тухлен път. BERTS. Защо не? Изглеждаше донякъде логично.
Желязна стълба водеше към дупка в бетона точно над него, на петнайсет-двайсет метра височина. През дупката виждаше късче от луната. Захапа дръжката на пистолета, усети, че коланът му виси, опита се да не мисли какво ще му причини куршум, разкъсал колан, и се набра по стълбата на ръце. Желязото се вряза в раната, останала от кабела на микрофона.
„Не усещам нищо“ — помисли си Хари и изруга, защото заради кръвта, обвила ръката му като в червена гумена ръкавица, дланта му се хлъзгаше. Качи десния си крак на стъпалото и се оттласна, подобри захвата си и пак се оттласна. Ето че му хвана цаката. Само да не припадне. Погледна надолу. Дали има десет метра? Никакво припадане! Давай нагоре. Притъмня. Първоначално си помисли, че му е причерняло, и спря да се катери, но погледна надолу, видя автомобилите по шосето и чу как полицейска сирена реже въздуха като циркуляр. Пак вдигна глава. Дупката в края на стълбата почерня. Вече не виждаше луната. Дали се бе заоблачило? От дулото се отрони капка. Поредният манго-дъжд? Хари атакува следващото стъпало. Сърцето му прескочи няколко удара и продължи да бие. Изнемогваше, горкото.
„Какъв е смисълът?“ — запита се той и пак погледна надолу. Скоро щеше да пристигне първата полицейска кола. Йенс сигурно вече се бе спуснал по призрачния път. Обзет от неудържим смях, бе слязъл две преки по-нататък и — хоп! — бе изчезнал в тълпата. Шибаният магьосник от Оз.
Капката потече по дръжката и се провря между стиснатите зъби на Хари.
Едновременно го осениха три прозрения. Първо, ако Йенс го е видял да излиза жив от караоке бара, няма да офейка, а ще се опита да си довърши „работата“ поради липса на избор.
Второ, дъждовните капки нямат сладникав метален вкус.
Трето, не облаци са затулили дупката, а нещо, което кърви.
После всичко пак се завъртя на бързи обороти.
Надяваше се в лявата му ръка да са останали достатъчно незасегнати нерви, за да държи стълбата. Издърпа пистолета от устата си с дясната, видя искри от горните стъпала и чу свиренето от рикошета, нещо щипна крачола му, той се прицели в черната дупка и усети отката по потрошената си челюст, когато откри огън. Горе лумна пламък от дуло на оръжие. Хари изпразни пълнителя си. Продължи да натиска спусъка. Щрак, щрак, щрак на сухо. Проклет аматьор.