— Хари?
Щракна запалка. Лиз усети миризмата на цигарен дим.
— Значи се върна, а?
— Бдя зорко.
— С какво се занимаваш?
— Експериментирам. Опитвам се да открия оптималния начин да стоиш в безсъзнание.
— Казаха, че си напуснал болницата по собствено желание.
— Повече нямаше какво да направят.
Лиз се засмя предпазливо, изпускайки поетапно въздуха на малки порции.
— Какво каза той? — попита Хари.
— Бярне Мьолер ли? В Осло валял дъжд, май пролетта щяла да подрани. Иначе всичко си било постарому, помоли да ти предам. Всички били щастливи и доволни и дишали с облекчение. Турхюс се отби с цветя да пита за теб. Помоли ме да ти поднеса поздравленията му.
— Какво каза Мьолер? — повтори Хари.
— Добре, де — въздъхна Лиз. — Предадох му молбата ти. Той провери.
— И?
— Наясно си колко малка е вероятността Бреке да е замесен в изнасилването, нали?
— Да. — Лиз чу как тютюнът изпука, когато Хари опъна силно цигарата.
— По-добре забрави за този случай, Хари.
— Защо?
— Бившата на Бреке отрече да е проявявал агресия. Зарязала го, защото ѝ бил скучен. Нямало друга причина. И… — Лиз пое дъх — … Бреке дори не е било в Осло, когато се е случило онова със сестра ти. Съжалявам.
Лиз чу как цигарата падна, а гумена подметка я разтри върху каменния под.
— Е, исках само да проверя как си.
Краката на стола одраскаха пода.
— Хари?
— Тук съм.
— Последно: обещай да се върнеш. Не излизай в нелегалност.
Чу как той си пое дъх.
— Ще се върна — обеща беззвучно, все едно му беше дошло до гуша от повтарянето на този рефрен.
Петдесет и четвърта глава
Видя как прашинките танцуват в самотна ивица светлина, процеждаща се през процеп на дървения под. Ризата се бе вкопчила в тялото му като жена, изплашена от изстрели. Потта пареше върху устните му. От зловонния пръстен под му се гадеше. Но му подадоха лула. Нечия ръка нагря иглата и натъпка в лулата топчица черна смолиста субстанция. Хари подържа лулата над пламъка на спиртника и обстановката прие по-закръглени очертания. Първото дръпване съвсем притъпи дискомфорта. След второто те се появиха: Ивар Льокен, Джим Лав и Хилде Молнес. След третото — и останалите. Един обаче липсваше. Вдиша дима в дробовете си, задържа го, докато доби усещането, че ги е изпълнил до пръсване, и най-сетне дойде и тя. Стоеше на вратата на верандата, а слънцето огряваше едната страна от лицето ѝ. Две крачки и полетя във въздуха, черна и с грациозно извито тяло. Съвсем, съвсем бавно описа мека дъга, разкъса водната повърхност с нежна целувка и потъна, а водата възстанови целостта си. Разнесе се слабо бълбукане, вълна плисна в ръба на басейна. После всичко утихна. Небето пак се отрази в зелената вода, все едно момичето изобщо не бе съществувало. Хари дръпна за последно, отпусна се на бамбуковата рогозка и затвори очи. Чу плисъците от загребвания на плувец.