— От три месеца не е валяло.
— Какво?
Тя махна на сервитьора да донесе сметката.
— Какво общо има дъждът със случая? — попита с недоумение Хари.
— Не много.
Наближаваше три след полунощ. Шумът от града долиташе приглушено над равномерното бръмчене на вентилатора върху нощното шкафче. Хари чуваше бученето на натоварени камиони по моста „Таксин“ и рева на някоя самотна лодка, потегляща от пристаните на Чао Прая.
Влезе в апартамента и видя мигащата червена лампичка на телефона. Натисна няколко копчета и успя да прослуша двете съобщения. Първото беше от норвежкото посолство. Съветничката Тоние Виг говореше носово и съдейки по произношението ѝ, или беше от западните квартали на Осло, или искаше да се представи за родена там. Носовият глас помоли Хари да се яви в посолството в десет часа на следващия ден, но впоследствие промени уговорката за дванайсет, защото междувременно Виг се сетила, че в десет и петнайсет имала уговорена среща.
Второто съобщение идваше от Бярне Мьолер. Само искал да пожелае на Хари на добър час. Явно не обичаше да се записва на гласова поща.
Хари легна и затвори очи в тъмното. Въпреки всичко не си купи стек бира. Ампулите с витамин B12 стояха в куфара. След запоите в Сидни беше останал на легло с изтръпнали крака, но една такава ампула го бе върнала към живота. Хари въздъхна. Кога всъщност взе решение? Когато му съобщиха за ангажимента в Банкок? Не, преди това. Няколко седмици по-рано той си определи краен срок: рождения ден на Сьос. Един господ знае защо го реши. Навярно защото му дойде до гуша да води отсъстващо съществуване. Писна му дните да идват и да си отиват, без той да ги забележи. Нещо такова. Нямаше желание да умува над въпроса кое го кара да посяга към чашката. Защото веднъж взел решение, Хари го следваше неотклонно, то добиваше статут на безапелационно и окончателно. Никакви компромиси, никакви отсрочки. „Мога да спра още днес.“ Колко често беше чувал момчетата в „Скрьодер“ да се опитват да убедят самите себе си, че не са се превърнали в заклети алкохолици? И Хари беше на техния хал, но поне единствен действително бе в състояние да спре, когато реши. Рожденият ден беше чак след девет дни, но понеже Ауне го подсети колко подходящо за промяна е това пътуване, Хари изтегли крайната дата по-напред. Простена и се обърна настрана.
Питаше се какво ли прави Сьос, дали е събрала смелост да излезе тази вечер. Дали се е обадила на баща им, както му бе обещала. Ако да — дали баща им е съумял да проведе с нея нормален разговор, различен от обичайните му едносрични отговори с „да“ и „не“?
Минаваше три. В Норвегия по това време беше едва девет, но Хари почти не бе мигнал денонощие и половина и очакваше да заспи без проблеми. Ала щом затвори очи, под клепачите му изплува образът на голо тайландско момче под светлината от автомобилни фарове. Затова Хари предпочиташе да постои още малко буден. Да беше си купил онзи стек. Когато най-сетне заспа, сутрешният час пик по моста „Таксин“ вече беше започнал.
Девета глава
Нхо мина през портала на управлението, но спря, защото забеляза как високият рус полицай се разправя на висок глас с усмихнатия охранител.
— Добър ден, господин Хуле, как да ти помогна?
Хари се обърна. Очите му бяха присвити и прошарени с червени жилки.
— Като убедиш този инат да ме пусне да мина.
Нхо кимна на охранителя, онзи отстъпи и им направи място.
— Не ме бил познал — изсумтя Хари пред асансьора. — Нали ме видя вчера? Толкова ли е късопаметен?
— Сигурен ли си, че вчера пак той е бил на смяна?
— Ами приличаше на него.
Нхо сви рамене.
— Сигурно всички тайландци ти изглеждат еднакви, а? Хари понечи да отговори, но забеляза тънката, ехидна усмивчица върху устните на Нхо.
— Горе-долу. Сега само не ми казвай, че и на вас всички светлокожи ви се струваме еднакви?
— А, не. Правим разлика между Арнолд Шварценегер и Памела Андерсън.
Хари се засмя. Младият полицай му допадаше.
— Ясно. Едно на нула за теб, Нхо.
— Нхо.
— Нали и аз това казах?
Тайландецът поклати усмихнато глава.
Асансьорът дойде претъпкан. Вътре вонеше на вмирисан спортен екип. Хари стърчеше с две глави над останалите. Някои оглеждаха снажния норвежец и се смееха впечатлени. Един попита нещо Нхо и възкликна на английски:
— А, Норвегия… онзи… онзи… как му беше името… я ми подскажете…
Хари се усмихна и се опита да разпери съжалително ръце, но тясното пространство не му позволяваше.
— Много е известен! — настояваше човекът.
— Ибсен? — пробва Хари. — Нансен?
— Не, не, по-известен!
— Хамсун? Григ?
— Не, не…