— Вие трябва да сте старши инспектор Хуле — подхвана тя; изговорът ѝ носеше чертите на диалекта от региона Сюнмьоре. — Тоние се обади да ме извести, че ще се отбиете. Нещо за пиене, инспекторе?
— Няма нужда.
— Помислете си пак. За ваше сведение, в такива горещини е важно да се приемат течности. Дори да не чувствате жажда, грижете се за водния баланс в организма си. На тези географски ширини ще се обезводните за нула време — преди тялото ви изобщо да успее да подаде сигнал.
Свали си очилата. Както Хари бе предположил по гарвановочерната ѝ коса и смуглата кожа, оказа се с кафяви очи: жизнени, но леко зачервени по краищата. „Заради скръбта или заради изгълтания алкохол?“ — запита се Хари. Или и заради двете.
Така, като я гледаше, ѝ даваше около четирийсет и пет, но беше добре поддържана. Застаряваща, леко повехнала хубавица от каймака на средната класа. И преди бе срещал жени от нейната прослойка.
Хари се разположи в отсрещния ратанов стол, който послушно прие извивките на тялото му; обгърна го като дългоочакван гост.
— Щом толкова настоявате, ще пийна чаша вода, госпожо Молнес.
Тя даде нареждания на прислужника и му махна да побърза.
— Вече уведомиха ли ви, че може да видите съпруга си?
— Да. Благодаря за загрижеността ви. — Хари долови свадлива нотка. — Чак сега ми позволяват да го видя. Мъжа, за когото бях омъжена цели двайсет години.
Кафявите ѝ очи почерняха. Като я гледаше, Хари беше склонен да допусне, че в преданията за множеството корабокруширали португалци и испанци, слезли по бреговете на Сюнмьоре, има зрънце истина.
— Ще се наложи да ви задам няколко въпроса.
— Действайте сега, докато джинът още не ме е пуснал.
Тя преметна грациозно елегантния си, потъмнял от слънцето и вероятно току-що избръснат крак върху коляното.
Хари извади бележник и молив. Записките изобщо не му трябваха, но бележникът му даваше възможност да не я гледа, докато му отговаря. Това обикновено улесняваше беседите с близките на жертвите.
Съпругът ѝ излязъл от къщи сутринта, разказа тя, и не споменал нищо за евентуално закъснение вечерта, но възникването на неочаквани ангажименти не било необичайно. В десет вечерта — още нямала никаква вест от него — го потърсила по телефона, ала не ѝ вдигнал нито в кабинета, нито на мобилния. Въпреки това не се разтревожила. Малко след полунощ Тоние Виг се обадила да ѝ съобщи, че посланикът е намерен мъртъв в мотелска стая.
Хари изучаваше най-внимателно лицето на Хилде Молнес. Тя говореше със стабилен глас и без драматични жестове.
От първия разговор с Тоние Виг не останала с впечатление причината за смъртта вече да е установена. На следващия ден съветничката на посланика я уведомила, че съпругът ѝ е бил убит, но от Осло разпоредили абсолютно всички да запазят пълно мълчание. Заповедта се отнасяла и за Хилде Молнес, без да е служителка на дипломатическата мисия, защото за всички норвежки граждани важала забраната да разпространяват информация, когато въпросът опира до „националните интереси“. Последното тя изрече с горчива насмешка и вдигна чаша за наздравица.
Хари само кимаше и си водеше записки. Попита я сигурна ли е, че съпругът ѝ не си е оставил мобилния вкъщи. Хилде Молнес потвърди. Воден от внезапно хрумване, Хари се поинтересува каква марка е бил телефонът му.
— Финландска — отговори тя.
Не можела да му помогне с имена на лица, евентуално заинтересовани от смъртта на посланика.
Хари почукваше с молива по бележника си.
— Вашият съпруг обичаше ли децата?
— И то много! — съвсем спонтанно отвърна Хилде Молнес и за пръв път Хари долови потреперване в гласа ѝ. — Атле беше най-добрият баща на света. Само да знаете колко беше грижовен.
Хари сведе поглед към бележника си. Нищо в погледа ѝ не подсказа да е схванала подтекста във въпроса му. Тя тънеше в пълно неведение — беше почти убеден Хари. Уви, на него се падаше нелекият жребий да направи следващата крачка и да я попита в прав текст в течение ли е, че посланикът притежава детско порно.
Хари прокара длан по лицето си. Навярно така се чувства и хирургът със скалпел в ръка, когато не се решава да направи първия разрез. Дявол да го вземе, никога ли няма да се отърве от тази своя скапана мекушавост? Тя му пречеше, защото го обземаше всеки път при необходимостта да поднесе неприятна вест, да подложи невинни хора на страдание, разобличавайки мрачните тайни на любимите им хора, подробности, които нито са го молили да им разкрива, нито заслужават да им бъдат запратени право в лицето.