Четиринайсета глава
Най-сетне паркираха и тръгнаха да търсят адреса пеша. След опитите на Нхо да обясни на Хари на каква логика се гради адресната система в Банкок норвежецът схвана основното: има главни улици и странични пресечки, наречени сой. Проблемът се заключаваше във факта, че номерацията на сградите не следваше последователния възходящ числов ред, а независимо от местоположението си по улицата, новите сгради получаваха следващия свободен номер.
Минаха през тесни улички, чиито тротоари служеха за обща дневна, където хората четяха вестници, шиеха на крачни шевни машини, готвеха или прекарваха следобедната си дрямка. Няколко момичета в училищни униформи извикаха нещо след тях и се изкикотиха. Нхо посочи Хари и отговори. Момичетата заврещяха от смях и скриха уста с длан.
Нхо заговори една жена зад шевна машина. Тя посочи вратата в съседство. Почукаха. След малко им отвори тайландец в шорти с цвят каки и разгърдена риза. Хари го прецени към шейсетгодишен. Само очите и бръчките издаваха възрастта му. Черната, пригладена назад коса беше съвсем леко прошарена, а слабото жилесто тяло можеше да е и на трийсетгодишен мъж.
Нхо му зададе въпрос и мъжът кимна, вперил поглед в Хари. После се извини и изчезна. След минута се върна — преоблечен в изгладена бяла риза с къс ръкав и дълъг панталон.
Носеше два стола. Постави ги на тротоара. На изненадващо добър английски покани Хари да седне на единия, а той се настани на другия. Нхо остана прав до тях. Хари му даде знак да седне на стълбите, ала Нхо поклати едва забележимо глава.
— Казвам се Хари Хуле и работя в норвежката полиция, господин Санпет. Искам да ви задам няколко въпроса във връзка с Молнес.
— Искате да кажете с посланик Молнес.
Хари наблюдаваше стареца. Седеше с гръб, изправен като стълб, отпуснал спокойно в скута кафявите си ръце, обсипани с лунички.
— Посланик Молнес, разбира се. От близо трийсет години сте шофьор към норвежкото посолство. Правилно ли съм разбрал?
Санпет затвори утвърдително очи.
— Имахте ли се с посланика?
— Посланик Молнес беше голяма работа. Човек с голямо сърце. И голям ум. — Санпет потупа челото си с пръст и изгледа предупредително Хари.
Хари потръпна, когато капка пот се търколи по гръбнака му и се плъзна под колана на панталона. Огледа се дали няма сянка, където да се преместят, но по тази улица къщите бяха ниски, а слънцето печеше отвисоко.
— Идваме при вас, защото вие най-добре сте познавали навиците на посланика, знаете къде се е отбивал и с кого е поддържал контакт. И защото очевидно помежду ви е съществувала топла връзка. Какво се случи в деня на неговата смърт?
Седейки напълно неподвижно, Санпет подхвана: на обяд посланикът излязъл, без да уточнява къде отива; казал само, че ще шофира лично — нещо, изключително необичайно през работно време, защото Санпет нямал други задължения, освен да осъществява транспорта. И така, Санпет останал в посолството до пет и после си тръгнал.
— Сам ли живеете?
— Съпругата ми загина преди четиринайсет години в автомобилна катастрофа.
Нещо подсказваше на Хари, че Санпет знае с точност колко месеца и дори дни са изминали от кончината на съпругата му. Деца нямали.
— До какви места карахте посланика?
— До други посолства. Срещи, посещения при норвежци.
— Какви норвежци?
— В представителствата на „Статойл“, „Хидро“, „Ютун“, „Статсконсулт“…
Изреди наименованията с безупречно норвежко произношение.
— Някое от тези имена да ви говори нещо? — Хари му подаде списък. — С тези лица посланикът е разговарял по мобилния си телефон в деня на смъртта си. Разпечатката е от телекомуникационната компания.
Санпет извади очила, но дори с тях му се наложи да отдалечи листа на една ръка разстояние, докато го четеше на глас:
— В 11:10 — Букмейкърско бюро „Банкок“ — погледна над очилата. — Посланикът обичаше да залага на коне. Случваше се дори да спечели — добави той с усмивка и продължи: — 11:34. Доктор Сигмюн Юхансен.
— Кой е той? — Нхо прехвърли тежестта на другия си крак.
— Милионер. Има толкова пари, че преди няколко години си купи титлата лорд в Англия. Личен приятел на тайландското кралско семейство. Защо после пише Ворачак Роуд? — попита с недоумение Санпет.
— Защото повикването е постъпило от улична телефонна кабина. Следващото, моля.
— 11:55. Посолство на Кралство Норвегия.
— Странно, защото сутринта питахме в посолството, но никой не помни във въпросния ден да е избирал посланика по телефона, дори секретарката.