Санпет сви рамене. Хари му даде знак да продължи.
— 12:50. Уве Клипра. Сигурно сте чували за него?
— Чували — да.
— Един от най-богатите хора в Банкок. Във вестника прочетох, че съвсем наскоро продал водна електроцентрала в Лаос. Живее в храм — засмя се Санпет. — С посланика се познаваха отпреди. Земляци са, и двамата са израснали в град Олесюн. Посланикът ме покани да… — Санпет разпери печално ръце: защо да се връща към болезнени спомени? Пак вдигна листа. — 13:15. Йенс Бреке. Нямам представа кой е. 17:55… Мангкон Роуд?
— Пак обаждане от улична кабина.
Изредиха всички имена от списъка. Хари изруга наум. Не беше сигурен какво точно е очаквал, но шофьорът не му каза нещо извън вече известното му след телефонния разговор с Тоние Виг отпреди час.
— Страдате ли от астма, господин Санпет?
— От астма ли? Откъде ви хрумна?
— В колата на посланик Молнес се натъкнахме на почти празна пластмасова ампула. Поискахме лабораторен анализ за съдържание на наркотични вещества. Не се стряскайте, при подобна находка това е стандартна процедура. Оказа се суспензия за астма. Никой от семейство Молнес обаче не страда от дихателно заболяване. Да имате представа чия е ампулата?
Санпет поклати глава.
Хари приближи стола си до шофьора. Не беше свикнал да води разпити посред улицата и имаше чувството, че всички хора наоколо слухтят. Понижи глас:
— Моите уважения, но вие лъжете. С очите си видях администраторката в посолството да всмуква от помпичка за астматици, господин Санпет. Прекарвате половин ден в посолството, работите там от трийсет години и най-вероятно сте наясно дори кога се подменя тоалетната хартия. А ще ми разправяте, че не знаете за заболяването на колежката си.
Санпет го изгледа със спокойни студени очи.
— Казвам само, че нямам представа кой би могъл да остави ампулата в колата на посланика, сър. Голяма част от населението в Банкок боледува от астма. Не един астматик се е возил в автомобила на посланика. Доколкото ми е известно, госпожица Ао не е сред тях.
Хари го наблюдаваше внимателно. Как така по челото му не бе избила дори капчица пот, докато слънцето прежуряше и трепереше като месингов чинел? Хари сведе поглед към бележника си, все едно да прочете оттам следващия си въпрос.
— А деца?
— Моля?
— Случвало ли се е да качвате деца и да ги откарвате до детската градина, например? Досещате се…
Лицето на Санпет остана напълно безизразно, но гърбът му се обтегна още повече.
— Досещам се. Посланикът не беше такъв.
— Откъде знаете?
Някакъв мъж надникна иззад разтворения си вестник и Хари си даде сметка, че е повишил глас. Санпет се наведе.
Норвежецът се почувства глупав. Глупав, жалък и потен. В този ред.
— Съжалявам. Не исках да ви засегна.
Възрастният шофьор плъзна поглед покрай него, все едно не го е чул. Хари стана.
— Ще тръгваме. Разбрах, че харесвате Григ, и ви донесох нещичко — той му подаде касета. — „Симфония до минор“. За пръв път е представена през 1981 година, та затова едва ли я имате в колекцията си. А тя е задължителна за всички почитатели на Григ. Заповядайте.
Санпет стана и изненадан пое подаръка. Остана прав, вторачен в касетата.
— Довиждане. — Хари долепи длани за малко нескопосан поздрав уай и даде знак на Нхо да си вървят.
— Почакайте — спря ги старецът, без да отмества поглед от касетата. — Посланикът беше добър човек. Не беше щастлив обаче. Имаше една слабост. Не искам да петня паметта му, но се опасявам, че губеше от тези коне повече, отколкото печелеше.
— Повечето залагащи са все на загуба — отбеляза Хари.
— Става дума за пет милиона бата.
Хари се опита да ги обърне наум в долари.
— Сто хиляди — помогна му Нхо.
— Еха! — подсвирна Хари. — Щом е можел да си позволи…
— Не можеше — прекъсна го Санпет. — Взе заем от лихварска банда в Банкок. През последните седмици му звъниха няколко пъти. — Санпет погледна Хари, но той се затрудняваше да изтълкува посланието в азиатските очи. — Лично аз смятам, че дългове, натрупани от хазарт, трябва да се погасяват, но ако някой го е убил заради тези пари, заслужава наказание.
— Значи посланикът не е бил щастлив?
— Животът му не беше лек.
На Хари изведнъж му хрумна нещо.
— Ман Ю говори ли ви нещо?
Санпет го изгледа въпросително.
— В бележника на посланика, под датата, когато е бил убит, пише Ман Ю. Проверих телевизионната програма. Не са давали мачове на „Манчестър Юнайтед“.
— А, „Манчестър Юнайтед“, така кажете — усмихна се Санпет. — Сигурно нещо, свързано с Клипра. Посланикът го наричаше мистър Ман Ю. Редовно лети до Англия да гледа срещите на отбора и си е купил голям брой акции в клуба. Голям чешит.