— Ще видим какъв е, като поговорим с него.
— Ако го откриете.
— Какво имате предвид?
— Никой не може да се свърже с Клипра. Той ще се свърже с вас, ако пожелае.
„Само това липсваше — помисли си Хари. — Сега пък фантом.“
— Борчовете от хазарт променят коренно картинката — отбеляза Нхо, когато се качиха в колата.
— Донякъде да. Сто хиляди долара са много пари, но дали са достатъчно?
— В Банкок убиват хора и за по-малко. За много по-малко, повярвай ми.
— Не говоря за лихварите, а по-скоро се питам дали сумата е достатъчна да затрудни Молнес. Идва от много богато семейство. Би трябвало да може да се издължи — още повече, че от това е зависел животът му. Тук нещо не се връзва. Как ти се стори Санпет?
— Излъга, когато стана дума за администраторката, госпожица Ао.
— Дали? Защо мислиш така?
Нхо не отговори, само се усмихна потайно и посочи главата си.
— Какво се опитваш да ми кажеш, Нхо? Че разбираш кога хората лъжат?
— Майка ми ме научи. По време на Виетнамската война се издържала с покер в казино по Сой Каубой.
— Стига врели-некипели. Познавам полицаи, прекарали цял живот в разпити. Всички са единодушни: няма начин да разкриеш умелия лъжец.
— Важното е да си използваш очите. Проличава си по дребни неща. Например, ти си държеше устата пристисната, докато обясняваше колко ценна касета подаряваш на Санпет.
Хари усети как по бузите му плъзва червенина.
— Касетата се намираше случайно в уокмена ми. Един австралийски полицай ми каза за „Симфонията до минор“ на Григ. Купих касетата, за да ми остане спомен от него.
— Така или иначе — получи ти се.
Нхо едва избегна челен удар с камион, който се носеше с грохот право срещу тях.
— По дяволите! — Хари дори не успя да се стресне. — Този навлезе в нашето платно!
— Беше по-голям от мен — сви рамене Нхо.
Хари си погледна часовника.
— Трябва да се отбием в участъка, а ме чака и погребение.
Сети се с ужас за вълнения костюм, закачен в гардероба пред така наречения му кабинет.
— Дано в църквата има климатик. Впрочем защо Санпет настоя да се пържим на слънце, вместо да ни покани вътре на сянка?
— От гордост — отвърна Нхо.
— В смисъл?
— Малката стая, където живее, няма нищо общо нито с луксозната дипломатическа кола, която шофира, нито с работното му място. Санпет не искаше да влизаме, защото щеше да стане неловко — не само за него, а и за нас.
— Странен тип.
— Така е в Тайланд. И аз не бих те поканил в жилището ми. Щях да ти сервирам чай на стълбите.
Нхо предприе рязък десен завой и два от триколесните мотоциклети „тук-тук“ изплашено отбиха встрани. Хари инстинктивно вдигна ръце да се предпази.
— Аз съм…
— … по-голям от тях. Благодаря ти, Нхо, вече схванах принципа.
Петнайсета глава
— Превърна се в дим — отбеляза мъжът до Хари и се прекръсти.
Беше изпечен от слънцето, с величествена осанка и светлосини очи. Цветовете напомняха на Хари за байцвана дървесина и избелели от пране дънки. От пазвата под разгърдената му копринена риза се подаваше дебел златен ланец, който блестеше матово и тежкарски на слънцето. Паяжина от кръвоносни съдове замрежваше носа на Руал Борк — така се казваше този мъж, а кафявият скалп блестеше като билярдна топка под оредяващата коса. Живите му очи го подмладяваха и едва ли някой би му дал седемдесетте му години.
Той говореше високо и наглед, без да се смущава, че са на погребение. Нурланският диалект отекваше напевно под църковния свод, но никой не се обърна да му хвърли възмутен поглед.
След като излязоха от крематориума, Хари се представи.
— Я виж ти. Значи през цялото време, без изобщо да подозирам, съм стоял до полицай. Добре, че не изтърсих нещо, което да ми излезе през носа.
Засмя се екливо и протегна съсухрената си възлеста старческа ръка:
— Руал Борк, пенсионер с минимална пенсия — иронията не стигна до очите.
— Тоние Виг ми разказа, че сте своего рода духовен водач на норвежката общност в Банкок.
— Ами май ще трябва да ви разочаровам. Както виждате, аз съм само един грохнал старец, а не предводител. Освен това се преместих в периферията — и в преносен, и в пряк смисъл.
— И къде по-точно?
— В Меката на греха — тайландския Содом.
— Патая?
— Познахте. Там живеят и други норвежци, а аз се опитвам да ги удържам в правия път.
— Ще карам по същество, Борк. Току-що набрахме Уве Клипра, но се свързахме с портиер. Човекът твърди, че не знае нито къде се намира Клипра, нито кога ще се върне.
— Дотук нищо изненадващо — засмя се Борк.
— Доколкото разбрах, Клипра предпочита той да се свързва с онези, които го търсят, когато сам намери за добре, но в момента тече разследване на убийство и не разполагам с никакво време. Вие сте близък приятел на Клипра и често се явявате посредник между него и околния свят. Поправете ме, ако греша.